Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Не съм, сър.

— По-добре ли е новата стая?

— Да, сър.

— А храната?

— Много ’ранителна, сър.

— Quod est demonstrandum. 13 13 Това се искаше — по-свободен превод на фразата, с която завършва доказателство на теорема (лат.). — Б.пр. В такова утро последният бедняк би запял от радост, а на теб са ти потънали гемиите. Ergo 14 14 Следователно (лат.) — Б.пр. , пил си.

Сам провери острието на смъртоносния бръснач върху късия си палец с изражение, което подсказваше, че всеки момент можеше да му хрумне да го опита върху собственото си гърло или върху това на засмения си господар.

— Онуй слугинче от ку’нята на мисис Трантър, сър… Аз, на мен да остане…

— Бъди така любезен първо да оставиш този инструмент и после да ми обясняваш.

— Ей я на къде се дуе. — Той извъртя палец към прозореца. — Зинала отсреща, ще проглуши улицата.

— И какво извика?

Изражението на Сам стана много сериозно при мисълта за кръвната обида.

— „У кога стана въглищар, кога му почерня вратът!“ — И мрачно замлъкна. — И чувал с въглища иска, сър.

Чарлс се ухили.

— Знам я. Със сивата рокля, нали? Една такава грозна, а?

Несправедливо беше от страна на Чарлс, защото ставаше дума за момичето, на което бе свалил шапка предишния следобед — най-апетитното създание, с което Лайм можеше да се похвали.

— А, сър, ’ич не е грозна, тъй да се каже.

— Аха. Ясна работа. Купидон е несправедлив към лондончанина.

Сам го стрелна с възмутен поглед.

— Сопола си не фърлям на нея, сър.

— Подбирай си думите, Сам. Може да си се родил в кръчма…

— Кръчмата беше отсреща, сър.

— Все едно. Но аз няма да позволя да си служиш с кръчмарски език в ден като днешния.

— Орезилен съм, мистър Чарлс. Всички коняри я чу’а.

Тъй като „всичките коняри“ бяха само двама, а единият от тях — напълно глух, Чарлс не прояви особено съчувствие. Той се усмихна, после даде знак на Сам да му налее гореща вода.

— Хайде сега, бъди добър и ми донеси закуската. Тази сутрин ще се избръсна сам. И нека да ми сложат двойна порция кифлички.

— Слушам, сър.

Чарлс спря намръщения Сам на вратата и му се закани с четката за бръснене.

— Тези провинциални момичета са твърде свенливи, за да обиждат така изисканите лондонски господа… освен ако не са били силно предизвикани. Имам сериозни подозрения, Сам, че ти си поизбързал. — Сам стоеше с отворена уста. — А ако не побързаш двойно повече с моята закуска, ботушът ми ще се окаже по-бърз от тебе и никак не завиждам на задните ти части.

Вратата се затвори, и то съвсем не безшумно. Чарлс си намигна в огледалото. После изведнъж си придаде изражение на десет години по-възрастен — много важен, сериозен млад глава на семейство. Засмя се доволно на физиономията си и на обзелото го добро настроение, вирна глава и потъна в гальовно съзерцание на чертите си. Те бяха наистина много правилни — голямо чело, мустаци, черни като косата му, която се беше разрошила при свалянето на нощната шапчица и го правеше да изглежда по-млад. Кожата му бе изтънчено бледа, макар и не чак като на повечето лондонски джентълмени — по онова време слънчевият загар съвсем не беше желан белег на добро обществено положение и мъжественост, а тъкмо напротив — издаваше плебейски произход. При по-внимателен поглед лицето му в такива мигове изглеждаше леко глуповато. Отново го облъхна досадата от предишния ден. Да, твърде наивно беше това лице без изисканата маска за пред хора: липсваше му тежест. Добре, че бяха дорийският нос и хладните сиви очи. Колкото до доброто възпитание и самочувствие, те несъмнено му личаха.

Чарлс се зае да насапунисва двойственото лице.

Сам бе десетина години по-млад от него — твърде млад, за да е добър слуга, а освен това разсеян, свадлив и суетен: въобразяваше си, че е много умен, много обичаше да се прави на палячо и да мързелува, облегнат някъде, със сламка или стръкче магданоз, пъхнато в ъгълчето на устата, да се преструва на познавач на коне или да лови врабчета със сито точно когато му викнат да се качи горе.

На нас, разбира се, всеки лондонски прислужник на име Сам веднага ни напомня за безсмъртния Уелър, а този Сам несъмнено бе произлязъл от същото съсловие. Но бяха минали вече тридесет години, откакто „Записките на клуба Пикуик“ се появиха с блясък на бял свят. Любовта на Сам към конете всъщност не беше особено дълбока. Той приличаше на съвременен работник, който смята, че се е издигнал, щом познава добре колите. Сам дори познаваше Сам Уелър, но не от книгата, а от една театрална постановка. Знаеше също, че времената са се променили. Лондонските слуги от неговото поколение се бяха изкичили едно стъпало по-нагоре. И ако той се мотаеше из конюшните, правеше го именно за да покаже пред провинциалните коняри и прислужници, че е едно стъпало над тях.