Изборът не го затрудни. Той, разбира се, би придружил Ърнестина навсякъде, където изискваше здравето й, но трябва да се признае, че изборът тъкмо на Лайм Риджис правеше изпълнението на предбрачните му задължения лесно и приятно. Имената „Стоунбароу“, „Блек Вен“, „Чеърклифс“ може да не ви говорят нищо, но Лайм е разположен в центъра на рядко находище на син варовик. За онзи, който само съзерцава природата, този камък не е особено привлекателен. Извънредно тъмносив на цвят като втвърдена кал, той е по-скоро отблъскващ, отколкото живописен. Освен това е много коварен, тъй като пластовете са крехки и се свличат, в резултат на което тази малка брегова ивица от около дванадесет мили син варовик е подарила на морето повече суша, отколкото които и да е друг бряг на Англия. Поради постоянните си свлачища и поради изключителното изобилие на вкаменелости обаче, тя е истинска Мека за британските палеонтолози. През последните сто и повече години най-често срещаният животински обитател на този бряг е човекът… размахал геоложко чукче.
Чарлс вече бе посетил може би най-прочутия по това време магазин в Лайм — „Старата вкаменелост“, — основан от забележителната Мери Анинг, жена без специално образование, но с гениалната дарба да открива хубави — и в много случаи тогава още неописани — образци. Тя беше първият човек, намерил скелета на Ichtyosaurus platyodon и едно от най-позорните петна върху английската палеонтология е, че макар много учени по онова време с признателност да използваха нейните находки, за да утвърдят собствените си имена, нито един местен вид не бе наречен на нейно име. Чарлс бе възнаградил с почит — и с пари — паметта на тази местна знаменитост заради богатата колекция амонити и Isocrina, които бе пожелал да има за стъклените шкафове, опасващи стените на кабинета му в Лондон. Понесе обаче и едно разочарование, тъй като точно тогава специализираше в област, от която в „Старата вкаменелост“ се продаваха твърде малко екземпляри.
Това бяха бодлокожите, или по-точно вкаменените морски таралежи. Английското название на тези черупки — tests — идва от латинската дума „testa“ (керемида) или глинен съд, а американците ги наричат „пясъчни долари“. Те са различни по форма, но винаги са напълно симетрични и са изящно набраздени. Освен научната си стойност, вертикалната серия, извлечена от Бийчихед през 1860 година, послужи като едно от първите веществени доказателства за еволюционната теория, „пясъчните долари“ са много красиви сами по себе си, а това, че толкова трудно се откриват, им придава допълнително очарование. Човек може да ги търси дни наред и да не попадне на нито един, но никога няма да забрави мига, в който намери два или три екземпляра. Може би именно по тази причина, без сам да го съзнава, Чарлс — човек с много свободно време и роден ентусиаст — се увличаше много по тях. Имаше и чисто научни подбуди, разбира се, и пред другарите си по хоби би се възмутил, че Echinodermia-та „позорно е пренебрегната“ — познато оправдание да се изразходва твърде много време в твърде тясна област. Но каквито и да бяха съображенията му, тези вкаменелости наистина бяха легнали на сърцето му.
Черупките обаче не се намират в синия варовик, а в покриващия го пласт кремък и продавачът в магазина го беше посъветвал, че най-подходящо е да търси в района западно от града, а не непременно по брега. Около половин час след като посети леля Трантър, Чарлс отново беше край вълнолома.
През този ден голямата стена съвсем не беше пуста. Рибари насмоляваха и кърпеха мрежите си, потропваха с кутиите си за раци. Имаше и по-изискани люде, подранили курортисти, местни жители, които се разхождаха край поутихналото, макар все още накъдрено море. От жената с вперения в хоризонта поглед, забеляза Чарлс, нямаше и следа. Без да мисли повече нито за нея, нито за вълнолома, с бърза и гъвкава крачка, съвсем различна от обичайната ленива походка, с която се разхождаше из града, той се отправи по брега под Канарите към целта си.
Беше така грижливо екипиран за задачата си, че би предизвикал усмивките ви. Носеше солидни подковани обуща и брезентови гамаши, които пристягаха високо клина от дебел вълнен плат. Към тях имаше подходящо сако смешно дълго и тясно, — широкопола брезентова шапка с неопределен бежов цвят, солиден ясенов бастун, който беше купил на път към вълнолома, и обемиста раница, от която бихте могли да изсипете тежка и внушителна колекция от чукове, опаковки, тетрадки, малки кутийки, длета и бог знае какво още. Няма нищо по непонятно за нас от методичността на викторианците. Тя личи най-добре — и най-комично — в съветите, щедро раздавани на пътешествениците в ранните пътеводители на Бейдикър. Къде ли, чуди се човек, остава удоволствието? Как Чарлс например може да не е разбрал, че по-лекото облекло би било по-удобно? Че не му е нужна шапка? Че за каменистия бряг тежките подковани обуща са по-неподходящи и от зимни кънки?
Читать дальше