Той знаеше, че nulla species nova са глупости, но все пак съзираше в пластовете окуражително доказателство за порядъка на битието. Би могъл вероятно да открие и много съвременна социална символика в сриването на тези сиво-сини тераси, но онова, което той несъмнено видя, бе някакъв урок на времето — неумолими закони (следователно благостно божествени, защото кой би възразил, че порядъкът е най-висшето човешко благо?), които много удобно се подреждаха за оцеляването на най-приспособените и годните, например Чарлс Смитсън — сам, любопитен и търсещ, разбиращ, приемащ, отбелязващ и благодарен в този хубав пролетен ден. Липсваше, разбира се, само естествената последица от краха на „Стълбата на природата“, а именно, че щом могат да се появяват нови видове, много често старите видове трябва да им отстъпят място. Като всеки викторианец, Чарлс си даваше ясна сметка за измирането на отделните хора. Изчезването на цели видове обаче бе понятие така далеч от съзнанието му, както и най-малките облачета по небето над него, независимо че съвсем скоро — когато най-сетне си сложи чорапите, гамашите и обувките — вече държеше в ръце категорично негово доказателство.
Но беше съвсем малко късче варовик с отпечатъци от амонит, изящно ясни, микрокосмос на макрокосмоса, шеметно носещи се галактики, прелетели като фойерверк през тридесетина сантиметра скала. Като надписа прилежно етикетче с датата и мястото на находката, той отново отскочи от науката… този път в любовта. Реши да го подари на Ърнестина, щом се прибере. Беше достатъчно красиво, за да й хареса, а в края на краищата съвсем скоро щеше да се върне при него заедно с нея. Нещо повече, увеличавайки товара на гърба му, то се превръщаше в дар, който е плод на усилие. Дългът, приятното съобразяване с изискванията на времето, надигна строго глава.
Същото направи и чувството му, че се е движил по-бавно, отколкото искаше. Разкопча сакото и извади сребърния си часовник. Два часът! Рязко се обърна и видя, че вълните се плискат о подножието на една скала само на миля от него. Нямаше опасност приливът да му пресече пътя, тъй като точно над себе си виждаше стръмна, но сигурна пътека, която водеше нагоре по скалата към гъстите гори отвъд. По брега вече не можеше да се върне. Целта му наистина беше именно тази пътека, но той смяташе да стигне бързо до нея и после да се качи до скалите, по чиято повърхност имаше пластове кремък. Като самонаказание за мудността си той се изкатери по пътеката с твърде бърза крачка и трябваше да седне да си почине за минута, потейки се обилно под отвратителните вълнени дрехи. Чу наблизо поточе и утоли жаждата си, накваси кърпа и изтри лицето си. После се заоглежда наоколо.
„… Сърце непригодено, знам,
да бъде любено; но нещо
в глъбта му тули тлеещ плам,
необуздано и горещо.“
Матю Арнолд, „Прощаване“ (1853)
Споменах двете основни причини, поради които Сара Удръф се яви на оглед пред мисис Поултни. Самата тя обаче изобщо не си даваше сметка за причините дори несъзнателно, а причини имаше още много — или поне е трябвало да има, тъй като Сара знаеше с какво име се ползва мисис Поултни в недотам издигнатите milieux 17 17 Среди, общество (фр.). — Б.пр.
на Лайм. Подвоуми се един ден; после отиде при мисис Талбът да поиска съвет. Мисис Талбът беше изключително добросърдечна, но не особено прозорлива млада жена; и макар че би искала да вземе Сара отново в дома си — дори вече настойчиво й го бе предложила, — съзнаваше, че Сара сега е неспособна да отдава на възпитаниците си онова всепоглъщащо и целодневно внимание, което изискват задълженията на гувернантка. Все пак мисис Талбът бе готова да й помогне.
Знаеше, че Сара е застрашена от пълна нищета; нощем лежеше будна и си представяше сцени от по-романтичната литература на моминството си, сцени, в които примрели от глад героини търсят подслон, свити под заснежени стълбища, или изгарят от треска в някоя гола, капеща при дъжд мансарда. Но най-ужасните й страхове въплъщаваше образът на една илюстрация към поучителните повести на мисис Шъруд. Преследвана жена се хвърля от скала. Блясва светкавица, която осветява жестоките лица на преследвачите й горе; най-страшен е викът на ужас по бледия лик на обречената и развятото й наметало — огромно черно гарваново крило на ужасната смърт.
Ето защо мисис Талбът прикри недоверието си към мисис Поултни и посъветва Сара да приеме предлаганата й работа. Бившата гувернантка целуна за сбогом малките Пол и Вирджиния и се върна в Лайм като прокълната жена. Тя бе повярвала на преценката на мисис Талбът, а когато умна жена се довери на глупава, макар и добросърдечна, няма какво друго да очаква.
Читать дальше