Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

И тогава разбра. Погледна ръката, после отново вдигна очи към лицето й. Сякаш в отговор страните й бавно поруменяха и усмивката изчезна от очите й. Ръката се отпусна. Гледаха се втренчено, сякаш дрехите им внезапно се бяха свлекли и те стояха един срещу друг съвсем голи; но за него това беше не сексуална, а клиническа голота; голота, при която скритият тумор ясно личеше с цялата си омразна същност. Той потърси в очите й някакво доказателство за истинските й намерения, но откри само воля, готова да пожертва всичко, освен себе си: готова да се откаже от истината, от чувствата, дори може би от цялата женска скромност, само и само да остане вярна на себе си. За миг той се изкуши да приеме тази възможна в края на краищата жертва. Зад ясното вече съзнание, че е направила погрешна стъпка, той съзря боязън; ако приемеше предложението й за платоническо приятелство — което някой ден можеше да стане дори по-интимно, но никога осветено от брака, — щеше да я нарани най-силно.

Той тутакси си представи как би изглеждала подобна връзка — би се превърнал в посмешище на тази покварена къща, в официален ухажор, в галеник. Осъзна и по какво всъщност я превъзхожда: не по потекло и образование, не и по интелигентност, нито по това, че е мъж, а по способността си да дава, което бе всъщност неспособност да прави компромиси. Тя можеше да дава само за да притежава и — дали защото той бе такъв, или защото у нея инстинктът да притежава бе толкова ненаситен, че трябваше непрекъснато да бъде подхранван и не можеше да се задоволи само с едно завоевание, или пък защото… не, той не можеше и никога нямаше да узнае защо — да притежава само него, не й беше достатъчно.

Най-сетне той разбра, че тя очаква отказа му. Бе го подвеждала от самото начало. Щеше да постъпва така до края.

Отказа й с един последен изгарящ поглед и напусна стаята. Тя не направи нов опит да го задържи. Тръгна надолу, вперил очи право напред, сякаш картините по стените, между които минаваше, бяха две редици мълчаливи зрители. Беше последният честен човек, закрачил към гилотината. Имаше силното желание да заплаче, но нищо в тази къща не биваше да изтръгне сълзи от очите му. Да изкрещи. Като прекосяваше коридора, девойката, която го бе отвела горе, излезе от една стая с малко дете на ръце. Отвори уста да каже нещо, но неистовият, макар и леден поглед на Чарлс я накара да замълчи. Той напусна къщата.

Пред портата — когато бъдещето стана настояще — установи, че не знае къде да иде. Сякаш се бе преродил — с всичките знания и спомени на зрял човек. Но беше безпомощен като бебе — всичко трябваше да се започне отначало, да се научи новото! Прекоси улицата разсеяно, сляпо, без да се обърне нито веднъж назад. Кеят беше опустял; само в далечината се чуваше тропотът на файтон, който изчезна, докато Чарлс стигна до парапета.

Без сам да знае защо, той се загледа надолу в сивата река, много близко сега — беше прилив. Тя означаваше връщане в Америка; означаваше тридесет и четири години усилия да върви нагоре — всичките напразни, напразни, напразни, стоеше там, откъдето бе тръгнал; означаваше — сигурен бе — безбрачие за сърцето, пълно, както при нея; означаваше… Когато всички неща, минали и бъдещи, започнаха да го засипват подобно на черна лавина, той най-сетне се обърна и погледна назад към къщата, която бе напуснал. Стори му се, че бялото мрежесто перде на един отворен прозорец се спусна.

Навярно се лъжеше — просто ленив полъх на майския вятър. Защото Сара остана в ателието, загледана надолу към градината, към едно дете и млада жена, вероятно майка му, които седят на тревата и плетат венче от маргаритки. Дали има сълзи в очите й? Твърде далеч е от мен, за да кажа; прозорците отразяват лъчезарното лятно небе и от нея остава само сянка.

Може би си мислите, че Чарлс извърши върховната глупост, като не прие предложението, подсказано от възпиращата ръка; или че тази ръка издаваше някаква колебливост в поведението на Сара. Може би смятате, че тя е имала право: че борбата й за територия е законният бунт на поробения срещу вечния нашественик. Само недейте да мислите, че това е по-малко правдоподобен завършек на тяхната история.

Защото аз се върнах, макар и с много заобикалки, към своя първоначален принцип: че няма божия намеса отвъд онова, което е видимо — както гласи първото мото на тази глава; следователно животът е такъв, какъвто сме го направили сами, с произволно дадените ни способности или, както го определя Маркс, действията на хората (мъжете и жените), преследващи своите цели. Основният принцип, който трябва да насочва тези действия и който според мен винаги бе насочвал действията на Сара, съм изразил с второто мото. Съвременният екзистенциалист без съмнение ще замени думата „благочестие“ с „човечност“ или „правдивост“, но ще приеме основната идея на Арнолд.