Чарлс се подвоуми, после се върна в ателието и застана пред прозореца. Сега разбираше кой е виновен за житейската философия на Сара: онази, която „Пънч“ веднъж бе нарекъл „ридаещата игуменка“, „истеричната стара мома на прерафаелисткото братство“. Как отчаяно му се щеше да не бе се връщал! Ако само бе събрал повече сведения, преди да се хвърли в тази жалка авантюра! Но вече бе тук; изведнъж разбра, че е решил, и то не без мрачно задоволство, да не остави дамата поетеса да постъпва, както тя намери за добре. За нея той може да не е нищо повече от песъчинка сред безбройните милиони или просто ненужна плевел в тази екзотична градина от…
Звук. Обърна се с ледено лице. Не беше мис Росети, а същата девойка, която го бе въвела: носеше малко дете, гушнало се в прегръдките й. Явно, видяла открехнатата врата, тя просто бе надникнала вътре на път за детската стая. Изглеждаше изненадана, че го намира сам.
— Отиде ли си мисис Ръфуд?
— Доколкото разбрах… една дама искала да разговаря насаме с мен. Позвъниха за нея.
Момичето наведе глава:
— Разбирам.
Но вместо да се оттегли, както бе очаквал Чарлс, тя влезе в стаята и настани детето на килима до статива. Извади от джоба на престилката си малка кукла и му я подаде, после коленичи за миг, за да се увери, че детето се чувства съвсем добре. Чак тогава, без да казва нищо, се изправи и грациозно се запъти към вратата. През всичкото време Чарлс гледаше едновременно обидено и недоумяващо.
— Предполагам, че дамата скоро ще дойде.
Девойката се обърна. На устните й заигра усмивка.
После погледна към детето на килима.
— Тя дойде.
Поне десет секунди след като се бе затворила вратата, Чарлс остана с широко отворени очи. Беше малко момиченце с тъмна коса и пухкави ръчички; вече не беше бебе, но още не бе и дете. То сякаш изведнъж осъзна, че Чарлс не е неодушевен предмет и като издаде някакъв неразбираем звук, му подаде куклата. От малкото личице го гледаха две сериозни сиви очи и той долови в тях някаква плаха несигурност, сякаш питаха: „Кой си ти?“ Секунда по-късно вече бе коленичил на килима пред него и му помагаше да се изправи на нестабилните си крачета, като разглеждаше внимателно неговите правилни черти, подобно на археолог, току-що изровил първия екземпляр от изчезнал древен ръкопис.
Момиченцето даде да се разбере, че не е доволно от този изпитателен поглед. Може би бе стиснал прекалено силно крехките ръчички. Той бързо бръкна в джоба си за часовника, както бе постъпил вече веднъж в подобно затруднено положение. Резултатът и сега бе добър и след няколко минути той можа вече без протести да вдигне детето и да го занесе на един стол пред прозореца. То се настани на коленете му, погълнато от сребърната играчка; а той поглъщаше с очи лицето му, ръцете, всеки сантиметър от него.
И премисляше всяка дума, изречена в тая стая. Езикът е като жива коприна: цветът й зависи от ъгъла, под който я гледаш.
Вратата тихо се отвори. Той не се обърна. След миг някой сложи ръка върху високата облегалка на дървения стол, в който бе седнал. Чарлс не проговори; не проговори и онази, на която принадлежеше ръката; погълнато от часовника, мълчеше и детето. От съседните къщи се дочу пиано — някой любител, вероятно дама, разполагаща с много свободно време, а лишена от чувство за музика, защото изпълнението бе лошо, но отдалеч не дразнеше толкова. Мазурката на Шопен проникваше през стените, между листата и слънчевите лъчи. Прииждащи на вълни, тези звуци единствени напомняха, че времето тече. Иначе стана невъзможното: историята спря, снимката оживя.
Момиченцето се отегчи и посегна към ръцете на майка си. Тя го вдигна, полюля и отнесе няколко крачки настрана. Чарлс постоя още малко, загледан през прозореца. После се изправи и застана срещу Сара и нейния товар. Очите й бяха все още тъжни, но на устните й играеше лека усмивка. Сега вече наистина му се надсмиваше. Но той би пропътувал и четири милиона мили за такава насмешка.
Видяло куклата си, детето протегна ръка към пода. Сара се наведе, вдигна я и му я подаде. За миг се вгледа в детето на гърдите си, забравило всичко, освен куклата, после погледът й се спря върху нозете на Чарлс.
Не можеше да го погледне в очите.
— Как се казва?
— Лалаги. — Произнесе го с ударение на последната сричка. Все още не можеше да вдигне поглед. — Един ден мистър Росети ме спря на улицата и ме заговори. Наблюдавал ме, без да знам. Попита съгласна ли съм да ме рисува. Тя още не беше родена. Като разбра в какво положение съм, той се показа много добър към мен. Сам предложи това име. Той й е кръстник. Знам, че е странно име — промълви тя.
Читать дальше