Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Странни бяха несъмнено и чувствата на Чарлс; най-странното бе, че по този особен начин тя искаше мнението му по толкова незначителен при тия обстоятелства въпрос; сякаш точно когато неговият кораб се бе натъкнал на подводна скала, го питаха с какво е най-подходящо да се тапицира каютата. Макар и вцепенен, той се чу да отговаря:

— Идва от старогръцки. От lalageo — ромоля като поточе.

Сара наведе глава, сякаш сдържано благодареше за етимологическата информация. Чарлс продължаваше да я гледа втренчено, мачтите на кораба му се чупеха с трясък, в мислите му се чуваха виковете на давещите се. Никога нямаше да й прости.

Чу я да шепне:

— Не ви ли харесва?

— Аз… — Той преглътна. — Защо, името е хубаво.

Тя отново сведе глава. Той не можеше да се помръдне, не можеше да отпъди от погледа си ужасния въпрос; все едно, че виждаше пред себе си рухнала стена, която би му отнела живота, ако бе минал оттам малко по-късно; или виждаше случайността — силата, така често пренебрегвана от човешкия разум и запращана в килера на митовете, — придобила сега плът и кръв в тази фигура, в двете фигури пред него. Очите й останаха сведени, скри ти от тъмните ресници, но той видя или усети сълзи по тях. Неволно пристъпи към нея. Пак спря. Не можеше, не можеше… думите, макар и тихо, сами бликнаха:

— Но защо? Защо? Ами ако никога не бях…

Главата й се сведе още по-ниско. Едва чу отговора й:

— Така трябваше.

Той проумя: такава е била божията воля, трябвало е да изкупят греховете си. Но не отмести поглед от скритото й лице.

— А всички тежки думи, които ми каза… и които ме принуди да ти кажа в отговор?

— Трябваше да бъдат казани.

Най-сетне тя го погледна. Очите й плуваха в сълзи, цялата й душа бе разголена в този поглед. Всеки от нас е получавал и отвръщал на такива погледи поне веднъж-дваж в живота си; в такива погледи се топят светове, разтваря се миналото; в такива мигове разбираме — убедени от най-дълбоката потребност, — че Бог не е нищо друго, освен любов, земна любов, сливане на две ръце, сляпо мълчание, в което едната глава се присланя до другата и което — след секунди, подобни на вечност, Чарлс нарушава, макар че въпросът му е само шепот:

— Ще проумея ли нявга притчите ти?

Главата до гърдите му се разтърсва с няма пламенност. Дълъг миг. Устни, притиснати върху кестенява коса. В къщата отвъд бездарната пианистка, навестена сигурно от угризения (или от измъчения дух на клетия Шопен), е престанала да свири. Лалаги, като че ли подтикната от благодатната тишина към размисли върху музикалната естетика, удря в заключение с куклата бузата на баща си и му напомня — вече е крайно време, че и хиляди цигулки бързо дотягат без ударен инструмент.

Изпитано от времето правило за писане на романи е, че в края на книгата не бива да се въвеждат нови герои, освен само второстепенни. За Лалаги надявам се, че ще простите; но изключително важният на вид субект, който по време на последната сцена стоеше облегнат на парапета над брега от другата страна на Чейн Уок 16 — домът на Данте Габриел Росети (впрочем той вземаше не опиум, а хлорал, от който и умря), може да бъде сметнат за грубо нарушение на правилото. Не исках да го въвеждам. Но той е от хората, които не понасят да са извън светлините на рампата, пътуват или само в първа класа, или изобщо не пътуват, признават само местоимението за първо лице единствено число — с една дума, мислят само за първостепенни неща; а аз съм човек, който не обича да се противопоставя на природата (дори на най-лошата), така че той сам се вмъкна или — както би се изразил — вмъкна се в истинския си образ. Оттук произтича изводът, че той и преди се е вмъквал, но не в истинския си образ и следователно всъщност не е нов герой… но нека не навлизаме в подробности. Искам обаче да ви уверя, че — независимо от външния си вид — този герой е незначителна фигура, нищо повече от частица на гамалъчението.

Истинският му образ… но той не е много привлекателен. Пищната му патриаршеска брада, която видяхме в купето на влака, е подрязана и му придава вид на изфренчено конте. Дрехите му, лятното сако с пъстра бродерия, трите пръстена на ръката му, тънката хаванска пурета в кехлибарено цигаре, бамбуковият бастун с малахитова дръжка — от всичко лъха на показност. Ако се съди по вида му, той току-що се е отказал да проповядва и се е посветил на операта, като второто му се удава много по-добре от първото. Накратко казано, прилича повече на преуспяващ импресарио.