Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Не, прав съм. Вие не само забихте кинжала в сърцето ми, но изпитвате удоволствие да дълбаете с него. — Тя стоеше втренчена в него, сякаш против волята си, хипнотизирана, като дързък престъпник, очакващ присъдата. Той я произнесе. — Един ден ще трябва да отговаряте за това, което ми причинихте. И ако на небето има справедливост… наказанието ви ще трае по-дълго от вечността.

Мелодраматични думи. Да, думите понякога имат по-малко значение от дълбочината на чувството зад тях; а тези думи бликаха от цялото същество на Чарлс, от цялото му отчаяние. Те бяха вопъл не на мелодрама, а на трагедия. Тя продължаваше да го гледа — в очите й се отразяваше нещо от огромната обида, която Чарлс изпитваше в душата си. После внезапно и отривисто Сара сведе глава.

Той се поколеба още секунда; лицето му бе като бент, който всеки миг ще рухне — толкова тежко бе проклятието, напиращо да се стовари. Но виновното й изражение го накара да стисне зъби; той се обърна и тръгна към вратата.

Прибрала с ръка полата си, тя се спусна след него. Като я чу, Чарлс рязко се извърна и тя спря за миг объркана. Но преди той да успее да продължи, тя го изпревари и застана пред вратата. Изходът му бе препречен.

— Не мога да ви пусна да си идете с такова убеждение.

Гърдите й се надигаха, сякаш не й достигаше въздух; очите й бяха приковани в неговите, сякаш разчиташе, че тяхната прямота ще го спре. Но когато той направи гневен жест с ръка, тя заговори:

— В тази къща има една дама, която ме познава, която ме разбира по-добре от всички на този свят. Тя би желала да ви види. Моля ви да й позволите. Тя ще ви обясни… моята истинска същност много по-добре от самата мен. Тя ще ви обясни, че поведението ми към вас не е толкова осъдително, колкото предполагате.

Очите му изгаряха нейните очи, сякаш ей сега щеше да остави бента да се срути. Той направи огромно усилие да се овладее, да потуши пламъка, да се вледени отново и успя.

— Изненадам съм, че очаквате човек, когото не познавам, да оправдае поведението ви. А сега…

— Тя чака. Знае, че сте тук.

— Не ме интересува, ако ще да е самата кралица. Няма да се срещна с нея.

— Аз няма да присъствам.

Страните й бяха пламнали — почти като на Чарлс. За пръв и последен път в живота си той се изкуши да използва физическа сила срещу представител на по-слабия пол.

— Дръпнете се!

Тя поклати глава. За думи вече нямаше място: беше въпрос на воля. Осанката й бе напрегната, почти трагична, но в погледа й витаеше нещо странно — нещо се беше случило, те стояха облъхнати от смътен, неосезаем полъх от някакъв друг свят. Тя го гледаше, сякаш знаеше, че го е поставила натясно, малко изплашена, несигурна какво ще направи той, но без враждебност. Все едно, че под повърхността имаше само любопитство, с което тя чакаше резултата от един експеримент. Нещо в Чарлс се разколеба. Очите му се сведоха. Въпреки целия си гняв той знаеше, че още я обича, че тя е единственото същество, чиято загуба няма никога да забрави. Той заговори, забил поглед в позлатената тока на колана й:

— Какво да разбирам под всичко това?

— Онова, за което един не така почтен джентълмен би се досетил още преди известно време.

Той се вгледа изпитателно в очите й. Нямаше ли в тях едва доловима усмивка? Не, не можеше да има. Нямаше. Непроницаемият й поглед се задържа върху него още миг — после тя се отмести от вратата и се отправи към звънеца до камината. Той беше свободен да си върви, но я гледаше, без да помръдне. „Онова, за което един не така почтен джентълмен…“ Каква ли нова чудовищна заплаха надвисваше над него! Друга жена, която я познаваше и разбираше по-добре от… Тази омраза към мъжа… Тази къща, обитавана от… Не смееше да го изрече и пред себе си. Тя дръпна медния звънец и пак се върна при него.

— Ей сега ще дойде. — Сара отвори вратата, погледна го изкосо. — Моля ви да я изслушате и… да се отнесете към нея с уважението, подобаващо на нейното положение и на възрастта й.

И излезе. Последните й думи съдържаха многозначителен намек. Той веднага се зачуди с кого ли ще се срещне. Сестрата на работодателя й, поетесата (вече няма да крия имената) Кристина Росети. Ами да! Та нали винаги бе откривал в стиховете й — в редките случаи, когато ги бе прелиствал — някакъв непонятен мистицизъм? Пламенна загадъчност, мисъл, насочена прекалено навътре и по женски объркана; откровено казано: по-скоро абсурдно заплетена в търсене на предела между човешката и божествената любов.

Той отиде до вратата и я отвори. Сара тъкмо се канеше да влезе в една стая в другия край на коридора. Тя се обърна и той отвори уста да каже нещо, но отдолу се чу лек шум. Някой се качваше по стълбите. Сара вдигна пръст до устните си и изчезна в стаята.