Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Беше се надявал, че Сара може да се извърне. Но с лице, скрито от него, тя продължи да гледа към зеленината долу. Там някъде играеха деца. Той млъкна, после се приближи до нея.

— Нищо ли не означава за вас това, което ви казвам?

— Означава много за мен. Толкова много, че аз…

Той я подкани ласкаво:

— Моля ви да продължите.

— Не мога да намеря думи.

И се отдръпна, сякаш не можеше да го погледне толкова отблизо. Осмели се да го направи едва като застана до статива:

— Не знам какво да кажа.

Но промълви това без чувство, без следа от благодарност, които той така отчаяно чакаше: в интерес на суровата истина изрече го само с недоумение и простичко.

— Казахте ми, че ме обичате. Дадохте ми най-силното доказателство, на което е способна една жена, че… че онова, което ви е обладало, не е само обикновена симпатия и харесване.

— Не отричам това.

В очите й проблесна ненавист, примесена с обида. Тя сведе поглед към земята. В стаята наново се възцари мълчание; сега Чарлс се обърна към прозореца.

— Но сте намерили нови и по-завладяващи обекти на чувствата си.

— Не очаквах да ви видя никога отново.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Забраних си да тъгувам по невъзможното.

— Това все още не е…

— Не съм му любовница, мистър Смитсън. Ако го познавахте, ако знаехте трагедията на личния му живот, нито за миг нямаше да бъдете така… — Но замълча. Той бе отишъл твърде далеч и сега стоеше с издърпани уши и зачервени страни. Отново мълчание; после тя рече с равен глас: — Да, намерих нови обекти на чувствата си, но те не са от такъв характер, за какъвто намеквате.

— Тогава не знам как да тълкувам съвсем очевидното ви смущение от моето появяване. — Тя не отвърна. — Макар да не ми е трудно да си представя, че сега имате… приятели, които са много по-интересни и забавни, отколкото бих могъл да съм аз. — Но бързо добави: — Принуждавате ме да се изразявам по начин, който ненавиждам. — Тя пак не каза нищо. Чарлс се обърна към нея с лека горчива усмивка. — Разбирам. Сега аз съм мизантропът.

Тази откровеност беше в негова полза. Тя му хвърли бърз поглед, в който не липсваше загриженост. Поколеба се, после реши.

— Не съм искала да ви въздействам така. Исках да сторя най-правилното. Злоупотребих с доверието ви, с великодушието ви, да, хвърлих се на врата ви, натрапих ви се, знаейки много добре, че имате други задължения. Лудост ме бе обзела тогава. Не го разбирах до онзи ден в Екситър. Най-лошото, което си помислихте за мен тогава, е било самата истина. — Тя замълча, той чакаше. — Впоследствие съм виждала как художници унищожават творби, които аматьорът би сметнал за съвсем хубави. Веднъж протестирах, обясниха ми, че ако творецът сам не си е най-строгият съдник, не го бива за творец. Убедена съм, че това е право. Убедена съм, че имах право да разруша онова, което бе започнало между нас. В него имаше измама, имаше…

— Вината не е моя.

— Не, не е ваша. — Тя замълча, после продължи с по-мек тон: — Мистър Смитсън, неотдавна ми направи впечатление един израз на мистър Ръскин. Пишеше за противоречивостта на представите. Иска да каже, че естественото се фалшифицира от изкуственото, чистото — от нечистото. Мисля, че точно това стана преди две години. Знам твърде добре каква роля изиграх аз — добави тя по-тихо.

В него отново се събуди чувството за онази нейна особена убеденост в интелектуалното им равенство. Видя и онова, което винаги беше в дисонанс помежду им: неговият официален начин на изразяване — прозвучал най-зле в любовното писмо, което тя не бе получила, — и нейната непосредственост. Два езика, разкриващи, от една страна, празнота, глупави задръжки — та нали току-що го беше казала: изкуственост на представите, — и от друга, съдържателност и чистота на мисълта и преценката, както се различава например сухото библиографско каре от сложните орнаменти, нарисувани от Ноел Хъмфри, пълни със завъртулки и украшения в стил рококо с присъщия му ужас от празното пространство. Това беше истинското несъответствие помежду им, макар че любезността — или нетърпението да се отърве от него — се опитваха да го прикрият.

— Позволете ми да си послужа пак със същата метафора. Не би ли могло онова, което наричате естествена и чиста страна на представите, да се изкупи… да се възстанови?

— Боя се, че не.

Но не го погледна, докато изричаше тези думи.

— Бях на четири хиляди мили оттук, когато новината, че сте намерена, достигна до мен. Това стана преди един месец. Оттогава не е минавал и час, без да мисля за този разговор. Не може… не можете да ми отговорите с разсъждения върху изкуството, колкото и уместни да са те.