Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— А къщата?

— Почтен семеен дом. Точно това са думите му.

— Тя сигурно е гувернантка там.

— Много е вероятно.

В този миг Чарлс се обърна към прозореца и добре стори, защото погледът, който Монтегю бе отправил към гърба му, издаваше недостатъчна искреност. Той бе забранил на чиновника да разпитва, но си позволи да разпита чиновника.

— Възнамеряваш ли да се срещнеш с нея?

— Драги Хари, да не би да съм прекосил Атлантика… — Чарлс се усмихна вместо извинение за резкия си тон. — Знам какво ще ме попиташ. Не мога да ти отговоря. Прости ми, но този въпрос е твърде личен. Истината е, че не знам какво всъщност чувствам. Очаквам да разбера едва след като я видя. Знам само, че… продължавам да мисля за нея. Че трябва да говоря с нея, трябва… Разбери.

— Трябва да питаш Сфинкс.

— Както искаш го кажи.

— Стига да не забравяш какво се е случило с онези, които не са успявали да намерят отговора на загадката.

Чарлс направи печална физиономия.

— Щом трябва да избирам между мълчанието и смъртта, по-добре приготви надгробното слово.

— Имам подозрения, че не ще бъде необходимо.

Те се усмихнаха един на друг.

Но сега, запътил се към дома на Сфинкс, той не се усмихваше. Не знаеше нищо за квартала; имаше впечатлението, че е нещо като Гринвич от по-ниска категория — място, където изживяваха дните си морски офицери в оставка. Викторианска Темза е била много по-мръсна, отколкото е днес; при всеки прилив във водите й отвратително се носели канални нечистотии. Веднъж вонята й била така непоносима, че принудила Камарата на лордовете да напусне заседателната зала; смятало се, че Темза е причинила холерата; а къщите по бреговете й далеч не са били признак на онази социална изисканост, на каквато са в нашето обезмирисено общество. При все това Чарлс установи, че тези къщи са доста красиви — колкото и странен вкус да са имали обитателите им при избора си на квартал, очевидно не бедността ги бе тласнала тук.

Най-сетне, вътрешно разтреперан, с усещането, че пребледнява, и с чувството, че се унижава — новото му американско „аз“ се бе изпарило пред внушителното, дълбоко вкоренено у него минало — смутен, той си даваше сметка, че е в ролята на джентълмен, който посещава някакъв по-високопоставен слуга — Чарлс стигна до фаталната врата. Тя бе от ковано желязо, а зад нея къса пътека водеше до висока тухлена къща, по-голямата част от която бе скрита зад пищна глициния, стигаща чак до покрива и току-що започнала да разтваря първите си гроздчета от светлосини цветове.

Той повдигна пиринченото чукче и почука два пъти; почака двадесетина секунди и почука пак. Този път вратата се отвори и пред него застана една прислужница. Зад гърба й той зърна просторен вестибюл с толкова много картини, че приличаше досущ на художествена галерия.

— Бих искал да говоря с мисис… Ръфуд, доколкото знам, живее тук.

Прислужницата бе стройно девойче с големи очи и без обичайната дантелена шапчица. Ако не беше с престилка, той дори би се озадачил как да се обърне към нея.

— Името ви, ако обичате?

Той забеляза липсата на „сър“: може би тя не бе прислужница — говореше много по-изискано. Подаде й визитната си картичка.

— Кажете й, моля, че идвам от много далеч, за да я видя.

Девойката без стеснение прочете картичката му. Не беше прислужница. Като че ли се поколеба. От отсрещния тъмен край на коридора се чу шум. На вратата застана мъж, шест-седем години по-възрастен от Чарлс. Девойката с облекчение се обърна към него:

— Господинът желае да види Сара.

— Така ли?

В ръката си държеше писалка. Чарлс свали шапка и каза от прага:

— Бъдете така любезен… По личен въпрос… Познавам я добре, отпреди да дойде в Лондон.

Имаше нещо неприятно във внимателния, макар и много кратък поглед, с който мъжът прецени Чарлс; леко напомняше на евреин, с някаква небрежна суета в облеклото… малко като Дизраели на младини. Мъжът погледна момичето.

— Тя нали…

— Мисля, че водят разговор. Нищо повече.

Неназованите събеседници трябва да бяха очевидно нейните питомци, децата.

— Заведете го тогава горе, мила. Заповядайте, сър.

С лек поклон той изчезна така внезапно, както се беше появил. Девойката даде знак на Чарлс да я последва. Трябваше сам да затвори вратата зад гърба си. Докато тя се изкачваше по стълбите, той успя да хвърли поглед на окачените нагъсто картини и графики. Имаше достатъчно познания в модерното изкуство, за да разпознае школата, към която повечето от тях принадлежаха, както и нашумелия и известен художник, чиито инициали се забелязваха на някои платна. Фурорът, предизвикан от него преди двадесетина години, бе отшумял; картините му, навремето смятани достойни само за огъня, сега имаха висока цена. Джентълменът с писалката очевидно беше доста заможен колекционер на картини, макар и с малко съмнителна стойност.