Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Симпатиите бяха взаимни, тъй като в Бостън най-изисканият вкус, особено от женска страна, все още залиташе по Лондон. Чарлс бе навярно готов да се влюби, но винаги го съпътстваше споменът за онзи ужасен документ, който мистър Фрийман бе изтръгнал. Той заставаше между него и лицето на всяко невинно момиче, което виждаше. Само едно лице можеше да му донесе опрощение и да заличи злото.

А и толкова много от тези лица му напомняха за Сара: в тях имаше нещо от нейната дързост, нейната прямота. В известен смисъл те възкресяваха някогашната му представа за нея — тя бе забележителна жена и тук щеше да се чувства като у дома си. Все по-често започна да си спомня казаното от Монтегю: може би наистина тя е тук. Предишните петнадесет месеца бе прекарал в страни, където различните черти и костюми много рядко събуждаха спомени за нея. Тук се намираше сред жени главно от англосаксонски и ирландски произход. Десетки пъти през първите дни коса с познат кестеняв оттенък, нечия лека походка или фигура го караха да се закове на място.

Веднъж, като прекосяваше парка на път за Атенеума, забеляза едно момиче, което вървеше пред него по странична алея. Беше толкова сигурен, че мина направо през тревата. Не беше Сара. И Чарлс бе принуден да измънка някакво извинение. Продължи пътя си разтреперан — толкова силно се бе развълнувал в тези няколко мига. На следващия ден пусна обявление в един бостънски вестник. Същото правеше навсякъде, където отидеше след това.

Падна първият сняг и Чарлс се отправи на юг. Посети Манхатън и не го хареса колкото Бостън. После прекара две много приятни седмици в родния град на познайниците си от Франция и би оспорил справедливостта на прочулата се доста по-късно шега — „Първа награда — една седмица във Филаделфия; втора награда: две седмици във Филаделфия.“ Оттам продължи още по на юг; видя Балтимор, Вашингтон, Ричмънд, Рали, възторгът му от новата природа и новия климат нямаше край. Имам предвид новите метеорологични условия, защото политическият климат — не забравяйте, че сме декември 1868 — съвсем не будеше възторг. Чарлс попадаше в опустошени градове, сред покрусени хора — жертва на Реконструкцията 77 77 Става дума за програмата от реформи, започната от Линкълн по време на Гражданската война. — Б.р. ; пагубното управление на президента Андрю Джонсън скоро щеше да отстъпи на още по-катастрофалното — на Юлисис С. Грант. Във Вирджиния му се стори, че трябва отново да стане англичанин, при все че по ирония, която той не оцени, джентълмените, с които разговаря и там, и в двете Каролини, бяха почти единствените поддръжници на революцията от 1775 година сред висшите колониални класи. Чарлс чу дори безумни приказки за ново отцепване и съединение с Англия. Той обаче дипломатично мина невредим през всички тези неудобства, без да разбира напълно какво става, но все пак доловил странната необятност и затормозената енергия на тази раздвоена нация.

Днешният англичанин изпитва подобни чувства в Съединените щати: колко много хубави и колко много отвратителни неща! Колко хитрости и колко честност! Каква бруталност и насилие и каква загриженост и стремеж към по-добро общество! Чарлс прекара януари в разрушения Чарлстън и за пръв път се запита дали пътува, или емигрира. Забеляза, че в говора му проникват някои американски изрази и интонации; улови се, че е пристрастен — по-точно, че е раздвоен като самата Америка, тъй като едновременно оправдаваше ликвидирането на робството и съчувстваше на гнева на южняците, които съзнаваха твърде добре какво се крие зад усилията на политиците от Севера да дадат права на негрите. Сред томителните красавици и свъсените капитани и полковници той се почувства като у дома, но си спомни Бостън — по-румени лица и по-бели души… във всеки случай по-пуритански души. В края на краищата установи, че там е бил по-щастлив и сякаш за да си го докаже по парадоксален начин, пое още по на юг.

Вече не се отегчаваше. Онова, което Америка му даде или възвърна — може би тъкмо Америка от онова време, бе някаква вяра в свободата. Решимостта на всички наоколо да вземат в ръцете си съдбата на нацията (независимо от злощастните първоначални резултати) му подейства освобождаващо, а не потискащо. Смешните провинциални маниери на домакините започнаха да му се струват гаранция за липсата на лицемерие. Чарлс намери оправдание дори за безкрайните прояви на постоянна неудовлетвореност и склонност към саморазправа — процес, който неизменно превръща съдията в екзекутор: с една дума, за хроничното насилие в това общество, чиято конституция бе замаяна от идеите на свободата. В целия Юг владееше дух на анархия; но дори той се стори на Чарлс за предпочитане пред суровия железен ред в неговата страна.