Четеше много и водеше дневник на пътуванията си, описваше в него само места и случки, а не собствените си мисли — по този начин просто запълваше времето си през дългите вечери в пусти ханове и странноприемници. Единствената му разтуха бяха стиховете, в които изливаше душата си; откри у Тенисън величие, сравнимо само с величието на Дарвин в неговата област. Достойнствата, които той откри, разбира се, не бяха същите, които епохата виждаше у придворния поет лауреат. Любимата поема на Чарлс стана „Мод“ — презряна от всички и смятана едва ли не недостойна за своя създател. Чете я сигурно десетки, а части от нея и стотици пъти. Винаги носеше книгата със себе си. Сравнени с поезията на Тенисън, собствените му стихове бяха слаби; по-скоро би умрял, отколкото да ги покаже някому. Ще ви дам един малък пример от тях само за да покажа как се чувстваше като изгнаник.
„Преброждам зли гори, моря жестоки,
иноезични чужди градове,
но сякаш тъна аз в блата дълбоки
по приказните злачни брегове.
И питам се под тия небосклони:
кое от мир лишава ме? Кое?
Знам: в най-добрия случай срам ме гони,
в най-лошия — желязно следствие.“
А за да ви оправя вкуса, ще цитирам едно много по-велико стихотворение, което той научи наизуст; поне що се отнася до него, Чарлс и аз бихме могли да сме на едно мнение: най-възвишеното кратко стихотворение от викторианската епоха.
„В морето с острови живот —
изгнанни, пусти, доживотни,
с кънтящи проливи без брод,
милиони смъртни са самотни.
Посред талазите разстлани,
те в брегове са оковани…
Но щом окъпе ги луна,
полъхват пролетни повеи
и екне звездна долина
от дивни трели на славеи,
щом мост от сладкогласни песни
пребрежи протоците тесни,
о, колко порив, колко жад
избликва всяка тяхна щерна!
Хилядолетия назад
те част от сушата безмерна
не бяха ли? Сега копнеят
пак в континенти да се слеят.
Чий глас божествен нареди
да секне лумналият пламък?
Чия повеля охлади
сърцата до безчувствен камък?
И ги дели с море солено —
бездънно, горко, отчуждено!“
Матю Арнолд, „На Маргарита“ (1853)
Колкото и да се самоизтезаваше в своето униние, Чарлс все пак никога не стигна до мисълта за самоубийство. Когато за пръв път с възторг осъзна, че се е отърсил от епохата си, от потеклото, класата и страната си, той не си даде сметка до каква степен свободата му бе въплътена в Сара, в очакването, че тя ще сподели изгнаничеството. В тази свобода той вече не вярваше; имаше чувството, че само е сменил един капан или една килия с друга. Все пак в отшелничеството му имаше нещо, което го крепеше: той беше отритнатият, мъжът, който не е като другите, и то заради едно решение, каквото малцина биха взели, независимо дали в края на краищата то се е оказало глупаво или умно. От време на време, като видеше младоженци — си спомняше за Ърнестина. Тогава надникваше в душата си. Завиждаше ли им, или ги съжаляваше? Установи, че поне това не смята за загуба. Колкото и горчива да бе съдбата, поне беше по-благородна от онази, която бе отхвърлил.
Странстванията му из Европа и Средиземноморието продължиха петнадесет месеца, през които той нито веднъж не се върна в Англия. Лична кореспонденция не водеше с никого; малкото писма, които пишеше, бяха адресирани главно до Монтегю и се отнасяха до делови въпроси или посочваха мястото, където да му бъдат изпращани пари и други неща. Монтегю беше упълномощен да публикува от време на време в лондонските вестници следната обява: „Умолява се Сара Емили Удръф или онзи, който знае настоящето й местожителство…“, но отговор нямаше.
Когато получи писмото с новината за разваления годеж, сър Робърт от първо се ядоса, но в сладостно очакване на собственото си щастие вдигна рамене и отпъди мрачните мисли. Чарлс е млад, дявол да го вземе: лесно ще си намери не по-лошо, дори много по-добро момиче: добре, че поне спести на сър Робърт неудобството да се сродява с Фрийман. Преди да напусне Англия, племенникът отиде веднъж да посети от вежливост мисис Бела Томкинс; не хареса дамата и съжали чичо си. Отказа се окончателно от предложената му повторно Малка къща и не спомена нищо за Сара. Обеща да се върне за сватбата, но лесно наруши обещанието си, като измисли, че се е разболял от малария. Близнаци, както си бе представял той, не се пръкнаха, но през тринадесетия месец от неговото изгнание надлежно се появи син и наследник. Дотогава обаче Чарлс бе дотолкова свикнал със своята орис, че — след като изпрати поздравително писмо — просто реши никога повече да не стъпи в Уинсиът.
Читать дальше