Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Четеше много и водеше дневник на пътуванията си, описваше в него само места и случки, а не собствените си мисли — по този начин просто запълваше времето си през дългите вечери в пусти ханове и странноприемници. Единствената му разтуха бяха стиховете, в които изливаше душата си; откри у Тенисън величие, сравнимо само с величието на Дарвин в неговата област. Достойнствата, които той откри, разбира се, не бяха същите, които епохата виждаше у придворния поет лауреат. Любимата поема на Чарлс стана „Мод“ — презряна от всички и смятана едва ли не недостойна за своя създател. Чете я сигурно десетки, а части от нея и стотици пъти. Винаги носеше книгата със себе си. Сравнени с поезията на Тенисън, собствените му стихове бяха слаби; по-скоро би умрял, отколкото да ги покаже някому. Ще ви дам един малък пример от тях само за да покажа как се чувстваше като изгнаник.

А за да ви оправя вкуса, ще цитирам едно много по-велико стихотворение, което той научи наизуст; поне що се отнася до него, Чарлс и аз бихме могли да сме на едно мнение: най-възвишеното кратко стихотворение от викторианската епоха.

Колкото и да се самоизтезаваше в своето униние, Чарлс все пак никога не стигна до мисълта за самоубийство. Когато за пръв път с възторг осъзна, че се е отърсил от епохата си, от потеклото, класата и страната си, той не си даде сметка до каква степен свободата му бе въплътена в Сара, в очакването, че тя ще сподели изгнаничеството. В тази свобода той вече не вярваше; имаше чувството, че само е сменил един капан или една килия с друга. Все пак в отшелничеството му имаше нещо, което го крепеше: той беше отритнатият, мъжът, който не е като другите, и то заради едно решение, каквото малцина биха взели, независимо дали в края на краищата то се е оказало глупаво или умно. От време на време, като видеше младоженци — си спомняше за Ърнестина. Тогава надникваше в душата си. Завиждаше ли им, или ги съжаляваше? Установи, че поне това не смята за загуба. Колкото и горчива да бе съдбата, поне беше по-благородна от онази, която бе отхвърлил.

Странстванията му из Европа и Средиземноморието продължиха петнадесет месеца, през които той нито веднъж не се върна в Англия. Лична кореспонденция не водеше с никого; малкото писма, които пишеше, бяха адресирани главно до Монтегю и се отнасяха до делови въпроси или посочваха мястото, където да му бъдат изпращани пари и други неща. Монтегю беше упълномощен да публикува от време на време в лондонските вестници следната обява: „Умолява се Сара Емили Удръф или онзи, който знае настоящето й местожителство…“, но отговор нямаше.

Когато получи писмото с новината за разваления годеж, сър Робърт от първо се ядоса, но в сладостно очакване на собственото си щастие вдигна рамене и отпъди мрачните мисли. Чарлс е млад, дявол да го вземе: лесно ще си намери не по-лошо, дори много по-добро момиче: добре, че поне спести на сър Робърт неудобството да се сродява с Фрийман. Преди да напусне Англия, племенникът отиде веднъж да посети от вежливост мисис Бела Томкинс; не хареса дамата и съжали чичо си. Отказа се окончателно от предложената му повторно Малка къща и не спомена нищо за Сара. Обеща да се върне за сватбата, но лесно наруши обещанието си, като измисли, че се е разболял от малария. Близнаци, както си бе представял той, не се пръкнаха, но през тринадесетия месец от неговото изгнание надлежно се появи син и наследник. Дотогава обаче Чарлс бе дотолкова свикнал със своята орис, че — след като изпрати поздравително писмо — просто реши никога повече да не стъпи в Уинсиът.