Сега, само девет месеца по-късно, заплатата на Сам беше се покачила шеметно до тридесет и два шилинга и половина, а тъй като бе станал постоянен член на групата аранжори на витрините, той бе убеден, че щом поиска повишение, ще го получи.
По изключение Сам си взе още един джин и се върна на мястото си. За нещастие той имаше съвест — недостатък, от който приемниците му на попрището на рекламата в наши дни са успели да се отърват. А може би това бе просто чувството му за незаслужено щастие и късмет? У всеки цивилизован човек е заложено нещо от мита за Фауст; и какво от това, че цивилизоваността на Сам не го бе научила дори кой е Фауст — той беше достатъчно опитен в светските работи, за да е чувал за сделки с дявола и докъде водят те. Известно време всичко върви добре, но един ден дяволът си иска своето. Щастието е суров господар: кара човека да си представи загубата му, особено когато се покаже благосклонно.
Тежеше му и това, че не бе признал на Мери какво е сторил. Между тях нямаше други тайни, той й се доверяваше напълно. От време на време го обземаше старият копнеж да си бъде сам собственик на магазин — нима нямаше вече доказателства за вродените си способности. Но именно Мери с верния си селски усет за това коя нива е време да се оре, изпращаше Сам нежно — а веднъж-дваж и не чак толкова нежно — да си гледа работата на Оксфорд Стрийт.
Макар още да не им личеше по говора, двамата се издигаха в обществото и съзнаваха това. На Мери всичко й се струваше като сън. Беше омъжена за човек, който печели над тридесет шилинга седмично, а родният й баща, коларят, не беше надминал и десет! Живееше в къща, наета за 19 лири на година!
И — чудо на чудесата — неотдавна трябваше да избират измежду единадесет по-нисши простосмъртни кандидати за работа, каквато едва преди две години бе вършила самата тя! Защо единадесет ли? Мери, боя се, много държеше да играе ролята на взискателна господарка — недостатък, в който тя подражаваше по-скоро на племенницата, отколкото на лелята. Впрочем тя имаше съображения, които не са чужди на младите стопанки с красиви млади съпрузи. В избора си на слугиня Мери почти не се интересуваше дали е умна и работна, а главно дали е съвсем непривлекателна. Накрая тя съобщи на Сам, че само от съжаление е предложила на Хариет шестте лири годишно, в което имаше известна истина.
Когато се прибра вкъщи вечерта след двойната доза джин, Сам обгърна с ръка налятата талия, целуна притежателката й, после насочи поглед към цветната мозайка върху брошката, която тя носеше на гърдите си и която винаги сваляше, преди да излезе, за да не би някой крадец да я удуши заради нея.
— К’во правят наш’те перли и корали, а?
Мери се засмя и попипа украшението.
— Радват ти се, Сам.
И те стояха така, вперили поглед в символа на своето щастие, което тя напълно заслужаваше и за което той най-сетне трябваше да плати.
„Напразно аз я търсих. Тя изчезна
внезапно, сякаш я погълна бездна.
Не осени ме светлината звездна
в душата й — потънах в мрак…“
Харди, „Морски курорт“ (1869)
А какво ставаше с Чарлс? Не завиждам на детектива, комуто би се паднало да го следи през тези двадесет месеца. Чарлс се отби в почти всеки град в Европа, но рядко за дълго. Посети и пирамидите, и Обетованата земя. Видя — но без да вижда — хиляди забележителности и забележителни места, ходи и в Гърция, и в Сицилия; те бяха само тънките стени, които го деляха от нищото, бездънната пустота, пълната безцелност. Застоеше ли се някъде за повече от два-три дни, обземаше го непоносима летаргия и меланхолия. Пътуването стана за него потребност като опиума за наркоманите. Обикновено пътуваше сам или придружен най-много от някой местен водач или нает прислужник. Много рядко се присъединяваше към други пътници и изтърпяваше компанията им няколко дни, но те почти винаги бяха французи или германци. От англичани се пазеше като от чума: не един и двама дружелюбни негови сънародници, опитали се да установят контакт с него, изпитаха върху гърба си ледената му сдържаност.
Палеонтологията, свързана вече твърде емоционално със събитията през онази фатална пролет, престана да го интересува. Преди да затвори къщата си в Кенсингтън, той остави Геологическият музей да си избере най-ценното от колекцията му, а останалото раздаде. Мебелите му бяха събрани и покрити, а Монтегю получи нареждане да даде отново под наем къщата в Белгрейвия, щом сегашният й договор изтече. Чарлс изобщо не желаеше да живее в нея.
Читать дальше