Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Той водеше почти монашески живот ако не в прекия смисъл — най-добрите хотели в Европа знаеха, че английските джентълмени отиват в странство, за да се поразпуснат и възможности за това не липсваха, — то поне емоционално. Извършваше (или извращаваше) акта с някакво безмълвно равнодушие — както разглеждаше гръцките храмове или поглъщаше храната си. Правеше го просто за хигиена. На света нямаше вече любов. Понякога в някоя катедрала или картинна галерия за миг си представяше, че Сара е до него. След такива мигове видимо се стягаше и си поемаше дълбоко дъх. Не само че не си позволяваше лукса да изпитва празна носталгия, но ставаше все по-несигурен за границата между истинската Сара и онази Сара, която бе създал в безброй такива мечти: първата — същинска Ева в плът и кръв, загадъчност, любов и проникновение; а другата — наполовина интригантка, наполовина луда гувернантка от затънтен морски градец. Дори си представи как отново я среща и не намира в нея нищо друго, освен собственото си безумие и заблуда. Не се отказа от обявите във вестниците, но започна да си мисли, че все едно — няма кой да им отговори.

Най-големият му враг беше скуката; и една вечер в Париж, като разбра, че не му се иска нито да е в Париж, нито да пътува отново до Италия или Испания, или където и да е в Европа — тъкмо скуката го накара да се върне у дома.

Като казвам у дома, не мислете, че имам предвид Англия: в нея той вече не би могъл да се чувства у дома, при все че след Париж се върна за една седмица в Лондон. Преди това, от Ливорно до Париж, бе пътувал в компанията на двама американци — възрастен джентълмен и племенника му, пристигнали с кораб от Филаделфия. Може би само заради удоволствието, че разговаря с някого на не съвсем чужд език, но Чарлс направо се влюби в тях: простодушната радост, която им доставяше разглеждането на забележителностите (той лично ги разведе из Авиньон и им показа Везле), беше почти невероятна. Но в нея нямаше никакво лицемерие. Те съвсем не бяха глупавите янки, с каквито, според англичаните викторианци, бяха населени Съединените щати. Единственият им недостатък бе, че гледаха наивно на Европа.

По-възрастният филаделфиец бе безспорно много начетен човек с богат житейски опит. Веднъж след вечеря в присъствието и на племенника двамата с Чарлс поведоха дълъг разговор за достойнствата на метрополията, от една страна, и на бунтовната колония, от друга. Критичното отношение на американеца, изразено наистина много вежливо, докосна силно чувствителна струна у Чарлс. Под американския акцент той долови възгледи, твърде сходни с неговите собствени: много смътно и само по аналогия с дарвинизма съзря дори възможността някой ден американците да изместят вида, от който бяха произлезли. Нямам, разбира се, предвид, че мислеше да емигрира там, при все че хиляди представители на по-бедните английски класи го правеха ежегодно. Обетованата земя, която те виждаха отвъд Атлантика (подтиквани от най-позорните лъжи в историята на рекламата), не беше онази Обетована земя, за която той мечтаеше: земя, населена с по-трезво мислещи, по-естествени джентълмени — точно като филаделфиеца и възпитания му племенник — които живеят в по-естествено общество, както лаконично му бе казал вуйчото:

— У дома, общо взето, говорим онова, което мислим. А моето впечатление от Лондон — простете, мистър Смитсън — е, тежко ви, ако не говорите обратното на онова, което мислите.

Работата не свърши дотук. На една вечеря в Лондон Чарлс сподели идеята си с Монтегю. Що се отнася до Америка, Монтегю не прояви голям възторг.

— Хората, с които можеш да размениш две приказки там, сигурно се броят на пръсти, Чарлс. Не можеш да предлагаш убежище за цялата измет на Европа и същевременно да създаваш цивилизовано общество. При все че някои от старите градове, бих казал, са доста прилични посвоему. — Той отпи от портвайна си. — Но, между другото, тя може да е именно там. Сигурно и на теб ти е минало през ума. Чувал съм, че евтините параходни рейсове дотам са пълни с млади жени, тръгнали да дирят съпрузи. Не че нейните подбуди биха били такива, разбира се.

— Не съм се сетил. Право да ти кажа, в последните месеци изобщо не мисля много за нея. Загубих надежда.

— Тогава върви в Америка и удави мъката си в пазвите на някоя очарователна Покахонтас 71 71 Индианска принцеса (1595–1617), която спасила от смъртно наказание колониста Джон Смит. — Б.пр. . Чувал съм, че за расовия английски джентълмен — стига да поиска — има богат избор на миловидни създания pour la dot comme pour la figure 72 72 Прибл. „с не по-лоша външност, отколкото зестра“ (фр.). — Б.пр. .