Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Всички тези чувства обаче той пазеше у себе си. Една спокойна вечер, докато още беше в Чарлстън, застанал на океанския бряг — точно срещу Европа, отдалечена на три хиляди мили, — Чарлс написа друго стихотворение — по-добро, малко по-добро от предишното, което четохте.

И нека точно тук сред мъглата от ямбически стъпки, реторични въпросителни и наистина не съвсем лошия образ на „злачна шир, индигова и ведра“ да оставим Чарлс за кратко.

Бяха минали почти три месеца, откакто Мери съобщи новината; април бе в самия си край. През това време Фортуна направи от Сам още по-голям длъжник, като го дари с онова второ издание от мъжки пол, което той толкова много искаше. Беше неделя вечер, изпълнена със златистозелени пъпки и камбанен звън, на долния етаж леко потракваха съдове, което показваше, че младата му наскоро родила жена и помощницата й приготвят вечерята. И докато едното дете се мъчеше да се изправи на скута му, където лежеше триседмичното братче с тъмни присвити очички, които вече будеха възторг у Сам („Хитро като маймунка“), чудото стана: нещо в тези очи успя да прониже не съвсем пуританската душа на Сам.

Когато два дни по-късно Чарлс, стигнал в странстванията си до Нови Орлеан, се върна в хотела от разходка по Вийо Каре, чиновникът му подаде телеграма, която гласеше:

„НАМЕРЕНА. ЛОНДОН. МОНТЕГЮ“

Чарлс прочете думите и се извърна. Толкова време бе минало, толкова неща бяха се случили… Той гледаше към оживената улица, без да вижда нищо и без да изпитва очакваното чувство, на очите му залютя от сълзи. Излезе на верандата и си запали пура. Минута-две по-късно се върна при чиновника.

— Корабът за Европа… бихте ли ми казали кога има кораб за Европа?

Слезе от файтона на моста. Беше последният ден на май, топъл, щедър, разлистените дървета скриваха фасадите, а небето, наполовина синьо, бе осеяно с пухкави облачета, сянката на едно от тях се разстла за миг над Чарлс, докато големите магазини оттатък реката бяха все още на слънце.

Монтегю не знаеше нищо. Сведението дошло по пощата: лист хартия, съдържащ само името и адреса. Застанал пред бюрото на адвоката, Чарлс си спомни предишния адрес, който бе получил от Сара; но този бе изписан с едри печатни букви. Нейният почерк беше ситен. Само лаконичността напомняше за нея.

Според нарежданията, които Чарлс му бе дал с телеграма, Монтегю бе действал много предпазливо. Никой не биваше да й се обажда, за да не се уплаши и да избяга отново. Един чиновник влезе в ролята на детектив със същото описание в джоба си, което бе дадено на професионалистите. Той съобщи, че на този адрес, изглежда, наистина живее млада жена с характерните белези на търсената и че въпросната личност е известна под името мисис Ръфуд. Находчивото разместване на сричките разсея всички следи от съмнение в точността на сведението, а — след първия шок — и заплахата, криеща се в думата „мисис“. Подобни хитрости бяха съвсем обичайни сред самотните жени в Лондон и показваха точно обратното. Сара не се беше омъжила.

— Виждам, че е изпратено от Лондон. Нямаш ли представа…

— Изпратено е оттук, следователно от човек, който е чел нашите обяви. Адресирано е лично до теб, което показва, че той знае от чие име действаме, но, изглежда, не се интересува от предлаганата награда. Това навежда на мисълта, че може да е самата дама.

— Но защо е трябвало да чака толкова дълго време, преди да се разкрие? А и това не е нейният почерк. — Монтегю мълчеше в недоумение. — Твоят чиновник не е ли научил още нещо?

— Той изпълняваше само нарежданията, Чарлс. Забраних му да пита каквото и да е. Случайно дочул на улицата как една съседка й пожелавала „добро утро“. Така узнахме името й.