Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Сега и двамата гледаха в земята пред себе си — красивия персийски килим, опънат по цялата дължина на коридора. Той се опита да овладее гласа си.

— Виждам, че сте… — не намери думи, но искаше да каже „напълно променена“.

Тя рече:

— Животът се отнесе добре с мен.

— Онзи джентълмен вътре — не е ли…?

Тя кимна, потвърждавайки името във все още невярващите му очи.

— И тази къща принадлежи на…

Тогава тя едва-едва си пое въздух — толкова обвинителен бе станал тонът му. В съзнанието му се прокрадна случайно дочута клюка. Не за мъжа, когото бе видял в стаята, а за онзи долу. Без да каже нищо, Сара се насочи към стълбите, които водеха към по-горния етаж. Чарлс стоеше като закован. Тя колебливо насочи поглед към него.

— Елате, моля.

Той се изкачи след нея по стълбите и видя, че тя влиза в една стая, която гледаше на север към голямата градина долу. Беше ателие. На маса до вратата безразборно бяха пръснати рисунки. На статива току-що бе започната картина с маслени бои — първите щрихи загатваха млада жена, тъжно свела поглед на фон от листа; до стената бяха обърнати още платна; на другата стена имаше ред закачалки, от които висяха всякакви пъстроцветни женски дрехи — рокли, шалове, воали; голяма глинена делва; маси с пособия — туби, четки, бурканчета за бои. Един барелеф, няколко малки скулптури, амфора с тръстика в нея. Едва ли имаше местенце, незаето от нещо.

Сара стоеше пред прозореца с гръб към него.

— Асистентка съм. Помагам му.

— Служите му и за модел?

— Понякога.

— Разбирам.

Но не разбираше нищо; само виждаше с ъгълчето на окото си една от скиците на масата до вратата. Беше гола жена — гола само от кръста нагоре, — придържаше амфора на бедрото си. Лицето като че ли не беше на Сара, но го виждаше под такъв ъгъл, че не можеше да е сигурен.

— Тук ли живеете, откакто напуснахте Екситър?

— Тук живея от една година.

Да можеше само да я попита как се бяха срещнали! Какви са отношенията им? Поколеба се, после остави шапката, бастуна и ръкавиците си на един стол до вратата. Падаща почти до кръста, сега косата й се разкриваше в цялата си пищност. Стори му се по-дребничка, отколкото си я спомняше, по-крехка. Един гълъб запърха с крила да кацне на перваза пред нея, подплаши се и отлетя, долу се отвори и затвори врата. Дочуха се мъжки гласове, които се отдалечиха по стълбите. Стаята ги разделяше. Всичко ги разделяше. Мълчанието стана непоносимо.

Бе дошъл да я избави от бедност, от тягостна работа в тягостен дом. Бе дошъл в пълно снаряжение, готов да убие дракона… А ето че дамата на сърцето му бе осуетила всичко. Нямаше вериги, нямаше ридания, нямаше умолително вдигнати ръце. Той се оказа в положението на човек, попаднал на официална вечеря, смятайки, че отива на карнавал.

— Знае ли той, че не сте омъжена?

— Минавам за вдовица.

Следващият му въпрос бе неуместен, но Чарлс бе загубил всякакво чувство за такт.

— Жена му е умряла, струва ми се.

— Да. Но не и в сърцето му.

— Не се ли е оженил повторно?

— Живее в тази къща заедно с брат си. — И тя спомена името на другия човек, който живееше тук, сякаш да покаже на Чарлс, че при толкова много обитатели едва прикриваните му подозрения очевидно са неоснователни. Но името, което назова, беше достатъчно да накара всеки почтен викторианец от края на 60-те години да се вцепени от възмущение. Публичен израз на ужас, предизвикан от поезията му, бе дал Джон Морли, една от онези знаменитости, родени да бъдат говорители (което ще рече, празни фасади) на своята епоха. Чарлс си спомни най-същественото от думите, с които той го бе хулил: „Похотливият избраник на банда сатири.“ Ами самият господар на къщата! Нали за него бе чувал, че взима опиум? В представите му изплува някакъв разгулен групов брак, ако се броеше и момичето, което го бе придружило догоре. Но във вида на Сара нямаше нищо разгулно; изтъкването на поета като препоръка говореше дори за някаква невинност; а и какво ли би правил зърнатият през вратата прочут лектор и критик — човек с малко крайни идеи, разбира се, но уважаван и почитан от много хора — в такова свърталище на порока?

Подсилвам по-лошата половина на Чарлс, тоест онази, която бе в тон с времето и с Морли; по-доброто му „аз“, онова, което веднъж вече му бе дало сили да прозре през озлоблението на Лайм нейната истинска същност, се бореше с всички сили да отпъди подозренията.

Той започна да й разказва със спокоен глас, а в главата му звучеше друг глас, който проклинаше неговата официалност, задръжките, които не му позволяваха да разкаже за безбройните самотни дни и самотни нощи, когато нейният дух бе до него, над него, пред него, за сълзите… само че не знаеше как да каже сълзи. Разказа й какво се бе случило през онази нощ в Екситър. Разказа й за решението си; за голямата измама на Сам.