Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Но те важат и за живота.

— В такъв случай искате да кажете, че никога не сте ме обичали.

— Не бих могла да кажа това.

Тя му бе обърнала гръб. Той пак се приближи до нея.

— Но трябва да го кажете! Трябва да кажете: „Бях зла, виждах в него инструмент, който мога да използвам, нещо, което мога да разруша. Сега ми е все едно, че още ме обича, че през всичките си странствания не е намерил жена, която може да се сравни с мен, че е призрак, сянка, получовек, докато е далеч от мен.“ — Тя беше свела глава. Той сниши глас: — Трябва да кажете: „Не ме интересува, че единственото му престъпление бе моментната липса на решителност, не ме е грижа, че го е изкупил, като е пожертвал доброто си име, своята…“, не, това няма значение — аз бих пожертвал стократно всичко, което имам, само да знам, че… Скъпа моя Сара, аз…

В очите му застрашително напираха сълзи. Посегна колебливо към раменете й, докосна ги; но едва докоснал ги, някакво недоловимо сковаване на тялото й го накара да отпусне ръка.

— Значи, има друг.

— Да, има друг.

Той отправи към извърнатото й лице поглед, пълен с гняв, пое си дълбоко въздух и се отправи към вратата.

— Моля ви. Искам да ви кажа още нещо.

— Вече казахте най-важното.

— Другият не е това, което си мислите!

Тонът й бе толкова различен, толкова настойчив, че той застина, посегнал към шапката си. Обърна се да я погледне. Видя едно раздвоено същество: предишната обвиняваща Сара и друга, която го молеше да я изслуша. Сведе очи.

— Наистина има друг в смисъла, който имате предвид. Той е художник, с когото се запознах тук. Иска да се ожени за мен. Възхищавам му се, уважавам го и като мъж, и като художник. Но няма никога да се омъжа за него. Ако сега ме принудят да избирам между мистър… между него и вас, не вие ще напуснете къщата по-нещастен. Моля ви да ми повярвате. — Тя се бе приближила малко до него и го гледаше в очите с най-откровения си поглед. Той отново сведе очи. — Съперникът и на двамата ви съм аз самата, не желая да се омъжвам. Не желая да се омъжвам, защото… първо заради миналото си, което ме привикна към самота. Винаги съм мислила, че я мразя. Сега живея в свят, в който да се избегне самотата е най-лесното нещо. Но установих, че тя ми е много скъпа. Не желая да споделям живота си с никого. Искам да съм такава, каквато съм, а не каквато един съпруг — колкото и да е добър, колкото и да е отстъпчив — би очаквал от мен да бъда в брака.

— А втората ви причина?

— Втората ми причина е моето настояще. Никога не съм се надявала да бъда щастлива. Но в сегашното си положение съм щастлива. Имам разнообразна и интересна работа — толкова приятна, че вече не я възприемам като работа. Имам достъп до обществото на надарени хора. И те имат своите слабости. Своите пороци. Но те не са такива, каквито светът си ги представя. Хората, които ме заобикалят тук, живеят с възвишени стремежи, имат благородни цели, каквито доскоро не знаех, че съществуват на този свят. — Тя се обърна към стената. — Щастлива съм, че най-сетне попаднах — или поне така ми се струва — там, където ми е мястото, мистър Смитсън. Казвам ви го най-скромно. Самата аз нямам дарба, способна съм само да помагам по малко и съвсем скромно на даровития. Може да си помислите, че съдбата е била щедра към мен. Аз си знам най-добре. Въпреки всичко вярвам, че дължа много на щастливата си съдба. По-добра не бих намерила другаде. Трябва да я пазя като нещо много крехко, от което не мога да си позволя да ме лишат. — Тя отново замълча, после пак се обърна към него. — Мислете каквото искате за мен, но аз не мога да си пожелая животът ми да бъде различен от този, който водя сега. Дори ако ме моли мъж, когото уважавам, който ме вълнува повече, отколкото показвам, и чиито верни и предани чувства не заслужавам. — Тя сведе поглед. — И когото моля да ме разбере.

На няколко пъти Чарлс изпита желание да прекъсне тази изповед. Нейното кредо му се струваше чиста ерес; но дълбоко в душата му възхищението от еретика растеше. Тя не приличаше на никого; повече от всякога не приличаше на никого. Той разбра, че Лондон и новият й живот някак дълбоко я бяха променили; бяха изтънчили речника и акцента й, бяха я научили да изразява с думи интуицията си, бяха избистрили проницателния й поглед; бяха я прикрепили с много по-сигурна котва към основното й схващане за живота и нейната роля в него. Светлите й дрехи от първо го бяха заблудили. Но сега започна да разбира, че те са само резултат от новото й самопознание и самообладание: вече не й бе нужна външна униформа. Той го виждаше, но не желаеше да го види. Върна се малко до средата на стаята.