Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Чарлс последва стройния гръб на девойката по стълбите до първия етаж. Още картини и повечето от все същата съмнителна школа. Но вече го бе обзело твърде силно нетърпение, за да им обръща внимание. Като поеха към втория етаж, той се осмели да попита:

— Като гувернантка ли работи тук мисис Ръфуд?

Девойката спря по средата на стълбите и се обърна развеселена и изненадана. После сведе поглед.

— Вече не работи като гувернантка.

За миг очите й срещнаха неговите. След това тя продължи нагоре.

Стигнаха до втория етаж. Непроницаемата му водачка се насочи към една врата.

— Бъдете любезен да почакате тук.

Тя влезе в стаята, като остави вратата открехната. Чарлс успя да зърне отворен прозорец с дантелено перде, което летният ветрец леко издуваше навътре, а отвъд гъстия листак проблясваше реката. Чуваше се тих говор. Той се попремести, за да вижда по-добре в стаята. Сега забеляза двама мъже, джентълмени. Стояха пред картина, поставена върху статив, полуобърнат към прозореца, за да се осветява по-добре. По-високият от двамата се наведе да разгледа внимателно някакъв детайл и Чарлс можа да види и втория. Точно тогава случайно отправи поглед през вратата и срещна очите на Чарлс. После едва-едва наклони глава към някого в невидимия ъгъл на стаята.

Чарлс стоеше като гръмнат.

Защото познаваше това лице; дори веднъж заедно с Ърнестина го бе слушал да говори повече от час. Невъзможно, но все пак… Ами мъжът долу! Картините и графиките! Той бързо се извърна и като човек, чийто кошмарен сън изведнъж се оказва действителност, погледна през сводестия прозорец в задния край на стълбището към зелената градина долу. Не видя нищо — само безумието на собственото си убеждение, че падналите жени падат все по-надолу. Нима не бе дошъл, за да спре закона на гравитацията? Беше потресен като човек, установил внезапно, че светът около него е обърнат с главата надолу.

Шум.

Той мигновено се обърна. Тя стоеше пред вратата, която току-що бе затворила, с ръка на пиринчената топка, преградила изведнъж пътя на слънцето, неясна. А облеклото й! Беше толкова променено, че за миг той не можа да я познае. Винаги си я бе представял в предишните й дрехи, с тревожно лице, изплувало от овдовялата тъмнина. Но срещу него стоеше жена, облечена поновому, отхвърлила явно всички официални схващания за дамската мода. Полата й беше в наситено тъмносин цвят, прихваната в талията от пурпурен колан с позлатена звездообразна тока, който стягаше и копринената блуза на розови и бели райета, с дълги ръкави и с нежна якичка от бяла коприна, на която вместо панделка имаше малка камелия. Косата бе свободно привързана назад с червена кордела.

Това привидение, очарователно в бохемската си елегантност, накара Чарлс да си помисли веднага две неща. Едното беше, че тя изглеждаше не две години постара, а две години по-млада; другото — че по някакъв непонятен начин той се е върнал не в Англия, а се е озовал обратно в Америка. Точно такова бе всекидневното облекло на повечето елегантни млади жени там. Те разбираха, че такива дрехи са по-практични, по-семпли и по-привлекателни от безсмислените тургори, корсети и кринолини. В Съединените щати този стил с умели и парадоксално кокетни намеци за еманципация и в други отношения се бе сторил на Чарлс много очарователен, но сега, подозрително настроен от много неща, лицето му придоби онзи розов цвят на карамфил, какъвто имаха райетата на блузата й.

Първият шок — как изглежда, каква е станала! — бе последван от чувство на облекчение. Очите, устата, неизменното упорство… бяха същите. Тя бе необикновеното създание от най-щастливите му спомени, само че разцъфнало, узряло, излетяло от черната какавида.

Десет дълги секунди никой не проговори. После, стиснала нервно с пръсти позлатената тока, тя сведе поглед.

— Как се озовахте тук, мистър Смитсън?

Не тя бе изпратила адреса. Не беше благодарна. Той не си спомни, че тя зададе същия въпрос, който той й бе задал веднъж, когато неочаквано бе попаднала на него, но усети, че кой знае как сега двамата са си сменили местата. Той бе молителят, а тя — неохотният слушател.

— Адвокатът ми получил известие, че живеете тук. Не знам кой го е изпратил.

— Адвокатът ви?

— Не знаете ли, че развалих годежа си с мис Фрийман?

Сега беше неин ред да се изненада. Един дълъг миг очите й го гледаха изпитателно, после се сведоха. Не е знаела. Той се приближи една крачка и заговори тихо:

— Обходих всяко кътче на града. Всеки месец давах обяви с надеждата, че…