Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

А сега, докато небрежно се подпира на парапета, той пощипва върха на носа си с кокалчетата на украсените си с пръстени показалец и среден пръст. Изглежда, че много се забавлява и едва го прикрива. Вперил е поглед в къщата на Росети, и то с почти собственически вид, сякаш вижда някакъв нов театрален салон, който току-що е купил и е съвсем сигурен, че ще успее да го напълни с публика. В това отношение той не се е променил: ясно му личи, че смята света за своя собственост и се кани да го използва по свой вкус.

Но ето че се изправя. Приятно беше да си поскита из Челси, но го очаква по-важна работа. Той изважда джобния си часовник „Бреге“ и от голямата връзка на втори златен ланец избира малък ключ. Премества съвсем малко стрелките. Колкото и да е странно за инструмент, излязъл от ателието на най-прочутия часовникар, този, изглежда, избързваше с четвърт час. Още по-странно е, че наоколо не се виждаше часовник, по който би могъл да открие грешката в собствения си уред за измерване на времето. Но можем да отгатнем подбудите му. Той подло си осигуряваше оправдание за това, че е закъснял за следващия си ангажимент. Някои големци искат да бъдат непогрешими и в най-дребните неща.

Той властно прави знак с бастуна си към едно открито ландо, което чака на стотина метра. Конят потегля в тръс и ландото почтително спира пред господина. Лакеят скача и отваря вратата. Импресариото се качва, сяда, обляга се величествено назад на пурпурно червената кожа, отказва одеялото с монограм, което лакеят поднася към коленете му. После лакеят щраква ключалката на вратичката, покланя се и се качва отново при другия слуга на капрата. Подвиква им се накъде да карат, кочияшът докосва кокардата на шапката си с дръжката на камшика.

Екипажът бързо се отдалечава.

— Не. Прав съм. Вие не само забихте кинжала в сърцето ми, но изпитвате удоволствие да дълбаете с него.

Тя стоеше, втренчена в Чарлс, сякаш против волята си, хипнотизирана — като дързък престъпник, очакващ присъдата. Той я произнесе:

— Един ден ще трябва да отговаряте за онова, което ми причинихте. И ако на небето има справедливост, наказанието ви ще трае по-дълго от вечността.

Той се поколеба още секунда; лицето му беше като бент, който всеки миг ще рухне — толкова тежко бе проклятието, напиращо да се стовари. Но виновното й изражение го накара да стисне зъби. Той се обърна и тръгна към вратата.

— Мистър Смитсън!

Той направи още крачка-две, спря, погледна я през рамо; после с непреклонна, ожесточена безпощадност впери поглед в прага на вратата пред себе си. Чу лекото шумолене на дрехите й. Беше застанала точно зад него.

— Не потвърждава ли това току-що казаното от мен? Че щеше да е по-добре изобщо да не се бяхме виждали отново.

— Вашата логика предполага, че съм познавал истинската ви природа. А аз не я познавах.

— Сигурен ли сте?

— Мислех господарката ви в Лайм за егоистка и фанатичка. Сега разбирам, че е била светица в сравнение с компаньонката си.

— Нима не бих била егоистка, ако се съгласях да се омъжа за вас, знаейки, че не мога да ви обичам, както подобава на една съпруга?

Чарлс я погледна смразяващо.

— Някога твърдяхте, че съм единствената ви опора, единствената надежда, която ви била останала в живота. Сега сме си разменили местата. Нямате време за мен. Добре. Не се опитвайте да се защитавате. Достатъчно ме обидихте, не е нужно и да се подигравате с мен.

През цялото време този най-силен, макар и най-жалък аргумент бе в мислите му. Веднъж изрекъл го, той се разтрепери, вече не можеше да се владее, не можеше да понася повече обидата. Отправи й последен изтерзан поглед и с усилие понечи да отвори вратата.

— Мистър Смитсън!

Ето пак. Но сега той усети пръстите й върху ръката си. За втори път застана, без да може да помръдне, мразейки тези пръсти и слабостта си, че допуска те да го парализират. Сякаш тя се опитваше да му каже нещо, което не можеше да изрази с думи. Може би просто жест на съжаление, извинение. Но ако бе така, веднага щом го докосна, ръката й щеше да се отпусне; а тя го задържаше не само психически, но и физически. Много бавно той извърна глава, погледна я и за огромна своя изненада видя, че ако не по устните, в очите й има нещо като усмивка, повей от онази съвсем неочаквана усмивка, когато Сам и Мери едва не ги изненадаха. Ирония ли бе това, или искаше да му каже да не приема живота чак толкова сериозно? Или за последен път злорадстваше над неговото нещастие? Но в такъв случай ръката й би трябвало да се отпусне; а докато я гледаше изпитателно със своите тъжни и напълно помръкнали очи, той още усещаше как тя притиска лакътя му, сякаш казваше: погледни, не виждаш ли, че решение все още има?