Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— И как стигна до това голямо откритие?

— Колкото и отвратително да изглежда, няма да крия, че усетих разочарование, когато баща ти не прекрати годежа ни, след като ме изслуша. — Тя го погледна ужасено.

— Опитвам се да бъда честен. Той бе не само много великодушен, като се има предвид промяната във финансовото ми положение. Предложи ми дори да стана един ден негов съдружник в търговията.

Тя отново го стрелна с поглед.

— Знаех си, знаех си. Всичко е, защото се жениш за дъщерята на търговец. Не съм ли права?

Той се обърна към прозореца.

— Напълно бих приел това. Наистина… да се срамувам от баща ти, би било най-голям снобизъм.

— Когато човек признава нещо, съвсем не значи, че вината му намалява.

— Ако мислиш, че съм погледнал на новото предложение с ужас, напълно си права. Но ужасът ми се дължеше на това, че съм негоден за подобно начинание — съвсем не на самото предложение. Моля те, остави ме сега да довърша обяснението си.

— То разбива сърцето ми.

Той се извърна към прозореца.

— Нека се опитаме да запазим уважението, което винаги сме изпитвали един към друг. Не мисли, че се съобразявам единствено със себе си. Преследва ме мисълта за несправедливостта, която бих сторил на теб — и на баща ти, ако те взема за жена без любовта, която заслужаваш. В случай че ти и аз бяхме други хора… но не сме: ние познаваме по поглед или по дума дали любовта ни е споделена…

— Мислехме, че познаваме — просъска тя.

— Мила ми Ърнестина, то е като вярата в християнството. Човек може да се преструва, че я има. Но преструвката ще проличи рано или късно. Убеден съм, че ако надникнеш по-внимателно в сърцето си, ще откриеш, че и през него са минавали слаби съмнения. Ти, естествено, си ги потискала, казвала си си: той е…

Тя запуши ушите си с ръце, после бавно прокара пръсти по лицето си. Настана мълчание.

— Мога ли сега да говоря аз? — рече тя.

— Разбира се.

— Знам, че за теб никога не съм била нещо повече от… хубаво малко салонно украшение. Знам, че съм наивна. Знам, че съм разглезена. Знам, че не съм нищо особено. Не съм Троянската Елена или Клеопатра. Знам, че говоря неща, които понякога те дразнят, че те отегчавам с домакински въпроси, че те обиждам, като се шегувам с твоите вкаменелости. Може би съм още дете. Но се надявах, че с твоята любов и закрила, при твоето образование… ще стана по-добра. Ще се науча да правя онова, което ти е приятно, ще съумея да те накарам да ме обикнеш такава, каквато съм станала. Едва ли знаеш, че именно с това ме привлече в началото. Досещаш се сигурно, че съм била… запознавана със стотици други мъже. Не всички бяха авантюристи или безинтересни. Избрах те не защото съм толкова наивна, че да не мога да правя сравнение, а защото ми се стори по-благороден, по-умен, по-опитен. Спомням си — ще донеса дневника си, ако не вярваш — как скоро след като се сгодихме, записах в него, че ти не вярваш достатъчно на себе си. Усещах го. Смяташ, че си се провалил, че те презират, че не знам си какво… Ето кое исках да бъде истинският ми сватбен подарък за теб: вяра в себе си.

Настана дълго мълчание. Тя продължаваше да седи с наведена глава.

Той заговори тихо:

— Напомняш ми колко много губя. Уви, аз твърде добре го знам. Човек не може да възкреси нещо, което не е съществувало.

— Само това значение ли имат думите ми за теб?

— Те имат голямо, много голямо значение.

Той млъкна, при все че тя очевидно се надяваше да чуе още нещо. Не бе очаквал такава сдържаност. Беше развълнуван и засрамен от думите й, а мълчеше, защото не можеше да изрази нито едното, нито другото чувство. Гласът й беше много мек и кротък:

— След като ти казах всичко това, не би ли могъл поне… — Но не успя да намери подходящи думи.

— Да преразгледам решението си?

Трябва да бе доловила в тона му нещо, което той не бе искал да вложи, защото внезапно го погледна с пламенна молба. Очите й бяха пълни със сподавени сълзи, бледото й личице жалостиво се бореше да изглежда спокойно. Чувството, че я е наранил дълбоко, го прониза като нож.

— Чарлс, моля те, моля те да почакаш малко. Вярно е, че съм невежа, че не знам какво искаш от мен… Ако само ми кажеш какво не съм успяла… Каква би искал да бъда… Ще сторя всичко, всичко, и ще се откажа от всичко, за да те направя щастлив.

— Не бива да говориш така.

— Трябва… не мога… вчера тази телеграма… Плаках, целувах я стотици пъти… Не мисли, че като се шегувам и те дразня, нямам по-дълбоки чувства. Аз бях… — Но гласът й заглъхна и я осени внезапна интуиция: — Лъжеш! Нещо се е случило, след като си я изпратил.