Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Ако това бяха тръните и камъните, които го заплашваха по неговия кръстен път, ще ги понесе. За миг помисли и за друг малък трън: Сам. Но и от Сам — като от всички слуги — можеше да се отърве.

Или да го повика. Това стана в изненадващо ранен час на другата сутрин. Сам завари Чарлс по халат със запечатано писмо и пакетче в ръце.

— Искам да занесеш тези неща на адреса върху плика, Сам. Ще почакаш десет минути да видиш дали ще има отговор. Ако няма, както предполагам — но ти ще почакаш за всеки случаи, — връщаш се веднага тук. И поръчай бърза карета. Отиваме в Лайм. Но без багаж — добави той. — Довечера се връщаме.

— Довечера ли, мистър Чарлс? Но аз мислех, че ний шъ…

— Няма значение какво си мислил. Прави каквото ти казвам.

Сам си сложи лакейската маска и се оттегли. Докато слизаше бавно по стълбите, стана му ясно, че неговото положение е нетърпимо. Как да води битка без разузнаване и при толкова много противоречиви слухове за разположението на противниковите сили? Погледна писмото в ръцете си. Предназначението му беше очебийно: мис Удръф, „Семеен пансион на Ендикот“. Само един ден в Лайм? А куфарите тук? Той обърна на всички страни пакетчето, опипа плика. Стори му се дебел — поне три страници. Озърна се крадешком, после разгледа печата. Сам прокле оногова, който бе измислил восъка.

И ето го застанал пред Чарлс, който вече бе облечен.

— Е?

— Няма отговор, мистър Чарлс.

Чарлс не можа да овладее напълно израза на лицето си. Извърна се.

— А каретата?

— Тип-топ готова, сър.

— Много добре. Слизам след малко.

Сам се оттегли. Едва вратата се затвори, Чарлс вдигна ръце към главата си, после ги разпери широко като пред публика — актьор, приемащ аплодисменти с усмивка на благодарност по устните. Защото снощи след деветдесет и деветото препрочитане на писмото, бе добавил и втори послепис. Той се отнасяше до брошката, която вече видяхме в ръцете на Ърнестина. Чарлс молеше Сара да я приеме и с това да му даде знак, че приема и извиненията му за неговото поведение. „Приносителят ще почака, докато прочетеш това. Ако ми върне обратно съдържанието на пакета… но знам, че ти не би могла да бъдеш толкова жестока.“

И все пак, докато Сам се върне, клетникът беше в истинска агония.

Ето го пак Сам: сега словоохотливо шушне нещо и от време на време хвърля изтерзани погледи. Сцената се разиграва в сянката на люляков храст, който расте в градината пред кухненската врата на леля Трантър и скрива от погледа самата градина. Следобедното слънце грее косо през клоните и между първите бели пъпки. Слушателят е Мери. С поруменели бузи, тя непрекъснато затуля уста с ръката си.

— Не думай, не думай.

— Зарад чичо му. Той му завъртя главата.

— Ами младата господарка… Олеле, к’во шъ прави сега тя, Сам?

Сякаш очаквайки да чуят писък или да видят падащо тяло, погледите на двамата уплашено се насочиха през клоните към прозорците.

— Ами ний, Мери. К’во шъ правим ний?

— Олеле, Сам… Не е чес’но…

— Обичам те, Мери.

— Олеле, Сам…

— Не те будалкам. Предпочитам да умра, отколкото да те загубя точно сега.

— Ох, к’во шъ правим!

— Не плачи, скъпа, не плачи. Стига ми оня горе. Те да не са по-добри от нас? — Той я улови за ръцете. — Ако негова милост си мисли, че какъвто господарят, такъв и слугата, много се лъже. Дойде ли до теб или него, избирам теб. — Той се изпъна като войник пред атака. — Шъ го зарежа.

— Сам!

— Шъ видиш. Ако би и въглища да пренасям. К’вото и да е!

— Ами парите ти? Той ни шъ ти ги даде вече!

— И без туй ги няма. — Озлоблението му бе посрещнато с изненада. Но той се засмя и протегна ръка. — Да ти кажа ли кой ги има? Трябва само добре да си изиграем картите.

Пристигнаха в Лайм малко преди два. За няколко минути Чарлс остана сам в стаята, която му бе запазена. Отново закрачи нагоре-надолу, но този път, изнервен до смърт, събираше твърдост за разговора, който му предстоеше. Екзистенциалисткият ужас го обзе отново; навярно го бе очаквал и затова бе изгорил мостовете си, като изпрати онова писмо на Сара. Той се помъчи да си спомни хилядите изрази, които бе съчинил по пътя от Екситър, но те бяха излетели от съзнанието му като есенни листа. Пое дълбоко въздух, взе си шапката и излезе.