Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Той се приближи до камината и се обърна гърбом. Тя се разрида и това му се стори непоносимо. Когато най-сетне я погледна, очакваше да я види със сведена глава, но тя плачеше открито, без да го изпуска от очи; и като видя, че я поглежда, постъпи като уплашено, изгубено дете: протегна ръце към него, надигна се от стола, направи крачка и падна на колене. Чарлс почувства остро отвращение — не към нея, а към цялото положение: че бе си послужил с полуистини, бе укрил същественото. Може би хирурзите изпитват понякога нещо подобно пред особено тежко пострадал при битка или злополука пациент: безжалостна решимост да пристъпят към операцията, защото нищо друго не може да се направи. Истината. Той почака да стихнат риданията.

— Исках да те пощадя. Но… Да, наистина нещо се случи.

Тя се изправи бавно и вдигна ръце към лицето си, без нито за миг да отмести очи от него.

— Коя е тя.

— Не я познаваш. Името й няма значение.

— И тя… те…

Той отвърна поглед.

— Познавам я от много години. Мислех си, че всякаква връзка е прекъсната. Но в Лондон открих… че не е.

— Ти обичаш ли я?

— Дали я обичам? Не знам… но каквото и да е, не ми позволява да предложа свободно сърцето си на друга.

— Защо не ми го каза още в началото?

Настъпи дълга пауза. Той не можа да устои на погледа й, който сякаш проникваше във всяка изречена лъжа, и само измънка:

— Надявах се да ти спестя болката.

— Или срама на себе си? Ти… ти си чудовище!

Тя се отпусна назад в стола си, вперила в него широко отворени очи. После захлупи лице в дланите си. Той я остави да плаче и се загледа ожесточено в една порцеланова овца на полицата; оттогава до края на живота си, видеше ли порцеланова овца, потръпваше от отвращение към себе си. Най-сетне тя заговори, и то така твърдо, че той се сепна:

— Ако сама не се убия, срамът ми ще ме погуби!

— Не заслужавам и за миг да съжаляваш за мен. Ще срещнеш други мъже… несъкрушени от живота. Почтени мъже, които не… — Той спря, после избухна: — В името на всичко, което ти е свято, обещай ми никога да не говориш така.

Тя го погледна с ожесточение.

— Да не си мислил, че ще ти простя? — Той безмълвно поклати глава. — Родителите ми, приятелите ми… Какво ще им кажа? Мистър Чарлс Смитсън в края на краищата решил, че неговата любовница е по-важна от честта му, от дадената дума.

Чу се звук като при късане на хартия. Без да се обръща, Чарлс знаеше, че тя е изляла гнева си върху бащиното й писмо.

— Мислех си, че тя завинаги е изчезнала от живота ми. Но извънредни обстоятелства…

Мълчание: тя сякаш обмисляше дали да го плисне със сярна киселина. Внезапно гласът й стана хладен и жлъчен.

— Ти наруши обещанието си. Но и за нас жените има начин на разплата.

— Имаш пълното право да го използваш. Аз ще призная вината си.

— Светът ще узнае истинската ти същност. Само това ме интересува.

— Светът и без това ще узнае.

Мисълта за чудовищното му деяние отново я завладя цялата. Тя не спираше да клати глава. Той си взе стол и седна срещу нея — твърде далеч, за да я докосне, но достатъчно близо, за да се обърне към доброто у нея.

— Можеш ли сериозно да предположиш дори за миг, че не съм наказан? Че това не е най-тежкото решение в живота ми? Че този час не е най-страшният? Че няма да си го спомням с най-дълбоки угризения, докато умра? Може да съм… добре, измамник съм. Но знаеш, че не съм безсърдечен. Не бих бил тук, ако е така. Щях да изпратя писмо, щях да избягам в чужбина…

— По-добре да беше го направил.

Той задържа поглед върху сведената й глава, после стана. За миг зърна себе си в огледалото. Човекът в огледалото — Чарлс в някакъв друг свят — сякаш бе истинското му „аз“. Онзи в стаята бе какъвто тя казваше — измамник; в отношенията си с Ърнестина винаги е бил измамник — друг човек, когото той само е наблюдавал. Накрая Чарлс пристъпи към едно от подготвените си обяснения:

— Не мога да очаквам, че ще изпитваш друго, освен гняв и омраза. Единственото, което искам е, когато тези естествени чувства поотслабнат, да си спомниш, че никой не е в състояние да съди поведението ми така строго, както аз самият; единственото ми оправдание е, че не бях способен да мамя повече човек, към който свикнах да храня почит и възхищение.

Звучеше фалшиво; беше фалшиво. Несдържаното й презрение го караше да се чувства неловко.

— Мъча се да си я представя. Предполагам, че е титулувана… че има претенции да е от потекло. О, защо не послушах клетия си добър баща!