Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Какво искаш да кажеш?

— Той познава аристократите и казва за тях следното: изискани обноски и неплатени сметки.

— Аз не принадлежа към аристокрацията.

— Ти си като чичо си. Държиш се така, сякаш положението ти дава право да обръщаш гръб на всичко онова, което има значение за нас, простосмъртните. Тя също. Коя жена би била толкова подла, че да накара един мъж да наруши клетвите си? Досещам се. — Тя изплю подозренията си. — Омъжена е.

— Не желая да говоря за това.

— Къде е тя сега? В Лондон?

Той впери за миг очи в Ърнестина, обърна се и тръгна към вратата. Ърнестина стана.

— Баща ми ще окаля името ти, имената и на двама ви. Ще бъдете презрени и намразени от всички, които ви познават. Ще бъдете изгонени от Англия, ще…

Той се бе спрял до вратата. Сега я отвори. Това — или неспособността й да измисли достатъчно голям позор за него — я накара да млъкне. Лицето й трепереше, сякаш искаше да каже още много неща, но не можеше. Олюля се, после сякаш неволно изрече името му, сякаш всичко е било кошмар и сега очакваше да й кажат, че се е събудила от него.

Той не помръдна. Тя залитна и изведнъж се строполи на пода до стола си. Първото му инстинктивно желание беше да отиде при нея, но го възпря нещо в начина, по който бе паднала — някак твърде внимателно подгъна колене, докато тялото й се простря настрани върху килима.

Той се вгледа за миг в рухналата фигура и разпозна салонния истеричен припадък.

— Ще пиша веднага на баща ти.

Тя не реагира, лежеше със затворени очи, със сърцераздирателно протегната на килима ръка. Той направи няколко крачки до връвта на звънеца над полицата и рязко я дръпна, после се върна при отворената врата. Щом чу стъпките на Мери, излезе от стаята. Момичето тичешком се изкачваше по стълбите от кухнята. Чарлс кимна към салона.

— Тя припадна. В никакъв случай не се отделяй от нея. Отивам да повикам доктор Гроган.

За миг Мери като че също щеше да припадне. Хвана се за парапета и впери в Чарлс покрусени очи.

— Нали разбра? В никакъв случай няма да я оставяш сама. — Тя кимна и се опита да направи реверанс, но не помръдна. — Само е припаднала. Разкопчай роклята й.

Като му хвърли още един ужасен поглед, момичето влезе в стаята. Чарлс почака още няколко секунди. Чу слаб стон, после гласа на Мери:

— О, мис, мис, ето ме, Мери! Докторът ей сегинка ще пристигне. Няма нищо, мис, аз съм тук, няма да ви оставя.

За миг Чарлс пристъпи обратно в стаята. Видя Мери на колене, положила главата на Ърнестина в скута си. Лицето на господарката бе извърнато към гърдите на прислужницата. Мери вдигна поглед към Чарлс: живите й очи му забраняваха сякаш да наблюдава или да стои повече. Той прие справедливата им присъда.

За щастие доктор Гроган не беше на посещение. Чарлс отклони поканата на икономката да влезе, а почака на вратата, докато дребничкият доктор слезе забързано при него и по знак, даден от Чарлс, излезе навън, за да не се чува какво говорят.

— Току-що развалих годежа си. Тя е много разстроена. Моля ви, не искайте обяснение, а идете незабавно на Броуд Стрийт.

Гроган погледна учудено Чарлс над очилата си и без да каже дума, влезе вътре. След няколко секунди се появи от ново с шапка и лекарска чанта. Тръгнаха веднага.

— Да не би?…

Чарлс кимна. От първо дребничкият доктор изглеждаше толкова смаян, че не можа да каже нищо повече. Изминаха около двайсетина крачки.

— Тя не е такава, за каквато я мислите, Гроган. Сигурен съм.

— Нямам думи, Смитсън.

— Не търся оправдание.

— Тя знае ли?

— Само това, че има друга. Нищо повече. — Завиха зад ъгъла и се заизкачваха по Броуд Стрийт. — Ще ви помоля да не разкривате името й. — Докторът го изгледа остро. — Заради мис Удръф. Не заради мен.

Гроган внезапно се спря.

— Онази сутрин… да разбирам ли, че?…

— Моля ви, вървете сега. Ще ви чакам в хотела.