Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Само кат’ се качвахме по стълбите ме попита къде е мистър Чарлс и аз й рекох, че е отишъл за доктора. Тогава почна историята, госпожо.

— Шшт, шшт!

Гласът на Мери бе започнал да се повишава и тя също даваше тревожни признаци за истерия. Мисис Трантър изпитваше силно желание да утешава някого, взе Мери в прегръдките си и започна да я гали по главата. Макар с това да пристъпи всички закони на приличие в отношенията между господарка и прислужница, струва ми се, че онзи ключар на рая не й е затворил вратата в лицето. Тялото на момичето се разтърсваше от сподавени ридания, които тя се опитваше да овладее заради другата потърпевша. Най-сетне се успокои.

— Кажи сега, какво има?

— Ами Сам, госпожо. Той е долу. Скарал се с мистър Чарлс, госпожо, и му рекъл, че напуска, та мистър Чарлс няма да му даде сега препоръка. — Тя сподави едно закъсняло ридание. — К’во шъ стане с нас сега?

— Скарал ли се е? Кога е станало това, дете?

— Току преди да дойде, госпожо. Зарад’ мис Тина, госпожо.

— Но как така?

— Ами Сам знайше, че тъй шъ стане, госпожо. Този мистър Чарлс… той е много, много лош човек, госпожо. О, госпожо, ний искахме да ви кажем, ама не смеехме.

От стаята се чу тих звук. Мисис Трантър отиде бързо да надникне, но лицето на Ърнестина беше спокойно и дълбоко заспало. Тя пак излезе при момичето, обронило глава.

— Аз ще остана при нея, Мери. Ще поговорим после. — Момичето сведе глава още по-ниско. — Този Сам… ти наистина ли го обичаш?

— Да, госпожо.

— А той обича ли те?

— Затуй не ще да върви с господаря си, госпожо.

— Кажи му да почака. Искам да говоря с него. Ще му намерим работа.

Мери вдигна обляното си в сълзи лице.

— Аз не ща да ви напускам, госпожо.

— Няма, детето ми — докато не се омъжиш.

Мисис Трантър се наведе, целуна я по челото, после отиде да седне при Ърнестина, а Мери слезе долу. Щом стигна до кухнята, тя се спусна — под възмутения поглед на готвачката — навън в сенките на люляка и в тревожните, но нетърпеливи обятия на Сам.

— Съвзе ли се?

— Приспах я.

Докторът прекоси стаята и, с ръце на гърба, застана пред прозореца, загледан надолу по Броуд Стрийт към морето.

— … Не каза ли нещо?

Докторът поклати глава, без да се обръща; помълча малко, после изведнъж се нахвърли върху Чарлс:

— Чакам обяснението ви, сър!

Чарлс му отговори — откровено и без да търси оправдание за себе си. За Сара каза съвсем малко. Опита се само да намери извинение, загдето е измамил самия Гроган, и се оправда с убеждението си, че затварянето на Сара в каквото и да е болнично заведение би било груба несправедливост. Докторът го слушаше навъсено в напрегнато мълчание. Когато Чарлс свърши, той отново се обърна към прозореца.

— Иска ми се да си спомня какви точно наказания бе отредил Данте на Отстъпниците. Бих ги предписал и на вас.

— Очакват ме достатъчно наказания.

— Едва ли. И не по моята мярка.

Чарлс помълча.

— Отказах се от съвета ви едва след като дълго се допитвах до сърцето си.

— Джентълменът остава джентълмен, Смитсън, и когато отхвърля съвет. Но не и когато лъже.

— Мислех, че е необходимо.

— Както мислехте, че е необходимо да задоволите похотта си.

— Не мога да се съглася с тази дума.

— Трябва да свикнете. Това е думата, с която светът ще окачествява поведението ви отсега нататък.

Чарлс отиде до масата в средата на стаята и се опря с ръка на нея.

— Бихте ли предпочели цял живот да се преструвам, Гроган? Нима епохата ни и без това не е пълна с демагогия и лицемерие, не почита ли всичко фалшиво в нас? Бихте ли искали и аз да съм същият?

— Бих искал да сте мислили повече, преди да въвлечете това невинно момиче във вашия стремеж към самопознание.

— Но щом веднъж сме го постигнали, можем ли да избегнем повелите му, колкото и неприятни да са последиците?

Докторът се намръщи строго и извърна очи. Чарлс забеляза, че е раздразнен и нервен и че след първите заплахи всъщност не знае как да се отнесе към това чудовищно оскърбление на провинциалните нрави. В душата на Гроган се водеше борба между човека, който живееше вече четвърт век в Лайм, и онзи, който бе видял свят. Намесваха се и други неща: симпатиите му към Чарлс, собственото му мнение — не много различно от това на сър Робърт, — че Ърнестина е миличка, но доста повърхностна; впрочем в миналото му имаше едно отдавна погребано събитие, във връзка с което е достатъчно да кажем, че думите му за похотта се отнасяха много повече до личния му опит, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Тонът му си остана укорен, но той заобиколи въпроса за морала.