Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Помислих си, че сигурно заминава с вас, сър. Така се осмелих да предположа.

Ставаше невъзможно да стои по-дълго там.

— Ето ви моята визитна картичка. Ако ви се обади… бихте ли ме уведомили? На всяка цена. А това е за услугата и за писмото.

Мисис Ендикот се усмихна широко.

— О, благодаря ви, сър. На всяка цена.

Той излезе, но веднага се върна.

— Днес сутринта… не дойде ли един слуга с писмо и пакетче за мис Удръф? — Мисис Ендикот го погледна в недоумение. — Малко след осем часа? — Хотелиерката още недоумяваше. После извика Бети Ан, която беше подложена на строг кръстосан разпит от господарката си… докато Чарлс не си тръгна внезапно.

Отпусна се в каретата и затвори очи. Чувстваше се съвсем безволев. Ако само не бе толкова добросъвестен, ако се бе върнал веднага… Но Сам… Сам! Крадец! Шпионин! Дали не е бил подкупен от Фрийман? Или онези проклети триста лири бяха станали причина за престъплението му?

Случилото се в Лайм сега му се изясни напълно: Сам сигурно си е давал сметка, че щом се върнат в Екситър, ще бъде разкрит; значи, трябва да е прочел писмото му… гъста руменина обля Чарлс в тъмното. Ще му счупи врата, ако го види отново. За миг си помисли дори дали да не иде до полицейския участък и да подаде срещу него оплакване за… е, за кражба поне. Но веднага осъзна, че би било напразно. И каква полза ще има от това за най-важното — да открие Сара?

В надвисналия мрак Чарлс съзря само една светлинка. Тя сигурно бе отишла в Лондон; знаеше, че той живее в Лондон. Но ако е имала намерението, както спомена веднъж Гроган, да похлопа на вратата му, би се насочила по-скоро обратно към Лайм, където щеше да го завари… Та нали той бе решил, че всичките й намерения са почтени? Дали не е сметнала, че вече завинаги го е отблъснала и загубила? Единствената светлинка примигна и угасна.

Тази нощ той направи нещо, което не бе правил от много години. Коленичи до леглото си и взе да се моли; молеше се да я намери; дори да трябва да я търси до края на живота си, пак ще я намери.

На другата сутрин Чарлс пристигна на гарата смешно рано, сам се погрижи да натоварят багажа му — работа, неподобаваща на един джентълмен, — после си избра едно празно купе в първа класа, седна и нетърпеливо зачака тръгването на влака. От време на време вътре надникваха други пътници, но биваха отблъсквани с онзи взор на Горгона („Купето е запазено за непрокажени“), който англичаните така добре владеят. Чу се свирка и Чарлс реши, че си е извоювал усамотението, за което копнееше. Но точно в последния момент на прозореца му се появи едно брадато лице. Хладният му поглед срещна още по-хладния поглед на човека, който бърза да не изпусне влака. Закъснелият измърмори: „Извинете, сър“, отправи се към другия край на купето и седна: човек, надхвърлил четиридесетте, с ниско нахлупен цилиндър, с ръце на коленете, задъхан. Излъчваше някаква доста нахална сигурност; може би не беше дори истински джентълмен… ами някой амбициозен иконом (но иконом не би пътувал в първа класа) или моден проповедник-мирянин — един от онези тирани от амвона, който пречиства душите, попарвайки ги с евтината реторика за вечното проклятие. Определено неприятен човек, реши Чарлс, типичен представител на епохата, който заслужава устата му да бъде недвусмислено затворена, ако дръзне да влезе в разговор.

Както се случва понякога, когато човек тайно оглежда някого и мисли за него, Чарлс бе заловен на местопрестъплението и си получи заслуженото. Острият поглед на непознатия ясно му показа да не си пъха носа, където не му е работа. Той бързо насочи очи навън през прозореца и се утеши с мисълта, че човекът не по-малко от него се пази от всякаква близост.

Скоро равномерното движение потопи Чарлс в успокоителен унес. Лондон бе голям град: но тя скоро ще трябва да потърси работа. Той имаше време, възможности, желание; може да мине седмица, две, но рано или късно тя ще се озове пред него, а може и някой друг адрес да бъде пъхнат в пощенската му кутия. Колелата повтаряха: тя-не-мо-же-да-е-тъй-же-сто-ка, тя-не-мо-же-да-е-тъй-же-сто-ка, тя-не-мо-же-да-е-тъй-же-сто-ка… Влакът пътуваше през червеникавите и зелени долини към Къломптън. Чарлс видя някаква черква, без да знае къде се намира, и след малко затвори очи. Предишната нощ бе спал лошо.