Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Мери отвори вратата, широко засмяна, че го вижда. Той се опита да бъде сериозен най-напред към нея.

— Добър ден. Вкъщи ли е мис Ърнестина?

Но преди тя да успее да отговори, в дъното на вестибюла се появи самата Ърнестина с игрива усмивка на уста.

— Бавачката ми отиде на гости. Но ти можеш да влезеш. — И изчезна обратно в салона.

Чарлс подаде шапката си на Мери, пооправи си реверите, съжали, че не е мъртъв, и се упъти през вестибюла към своята голгота. Застанала до един прозорец към градината и огряна от слънцето, Ърнестина весело се обърна.

— Получих писмо от папа тази… Чарлс! Чарлс? Какво има? — И тръгна към него.

Забил очи в килима, той не можеше да я погледне. Тя спря. Погледите им — нейният изплашен, а неговият мрачен — се срещнаха.

— Чарлс?

— Моля те, седни.

— Какво се е случило?

— Точно затова… дойдох.

— Но защо ме гледаш така?

— Защото не знам как да започна онова, което трябва да кажа.

Без да отмества очи от него, тя пипнешком намери зад гърба си един стол до прозореца и седна. Той още мълчеше. Тя докосна някакво писмо на масата до себе си.

— Папа… — Но бързият му поглед я накара да се откаже от изречението.

— Той беше самата любезност… Само че аз не му казах истината.

— Истината… Каква истина?

— Как след много часове на дълбок и най-мъчителен размисъл стигнах до заключението, че не съм достоен за теб.

Лицето й побеля. За миг той помисли, че тя ще припадне, и пристъпи напред да я прихване, но тя бавно допря с лявата си ръка дясната, сякаш да се увери, че е будна.

— Шегуваш се… Чарлс…

— Срамота би било… да се шегувам.

— Как така не си достоен за мен?

— Съвсем недостоен съм.

— И ти… о, но това е някакъв кошмар. — Тя вдигна към него невярващи очи и плахо се усмихна. — Та ти забравяш телеграмата. Шегуваш се.

— Колко малко ме познаваш, щом мислиш, че изобщо мога да се шегувам за подобно нещо.

— Но… но… телеграмата ти!

— Беше изпратена, преди да взема решение.

Чарлс сведе очи и едва тогава тя започна да възприема истината. Той бе предвидил, че това ще е решаващият момент. Ако тя изпадне в несвяст или в истерия… Откъде да знае? Той се ужасяваше от болката и може би нямаше да е твърде късно да се отрече, да й разкаже всичко, да се предаде на милостта й. Но макар че очите на Ърнестина се затвориха за дълго и нещо като тръпка премина през тялото й, тя не припадна. Беше дъщеря на баща си. Може да й се е искало да припадне; такава груба измяна…

— Тогава бъди така любезен да обясниш какво имаш предвид.

За миг той почувства облекчение. Тя бе ранена, но не смъртно.

— Не мога да го сторя с едно изречение.

Тя гледаше с горчива превзетост ръцете си.

— Тогава използвай няколко. Няма да те прекъсвам.

— Винаги съм изпитвал и продължавам да изпитвам най-голямо уважение и нежни чувства към теб. Никога не съм се съмнявал и за миг, че ще станеш прекрасна съпруга на мъжа, който има щастието да спечели любовта ти. Но също така — за свой срам — винаги съм съзнавал, че част от моето отношение към теб е непочтено. Имам предвид състоянието, което би ми донесла… и обстоятелството, че си единствено дете. Дълбоко в себе си, Ърнестина, винаги съм усещал, че животът ми няма цел, че нищо не съм постигнал. Не, моля те, изслушай ме. Когато миналата зима реших, че ти благосклонно би приела предложението за женитба, изкуси ме сатаната. Съзрях възможност да си възвърна вярата в себе си чрез блестяща женитба. Моля те, не мисли, че се ръководех само от хладнокръвна пресметливост. Много те харесвах. Искрено вярвах, че симпатията ще прерасне в любов.

Главата й бавно се бе вдигнала. Тя го гледаше, но едва ли го виждаше.

— Не мога да повярвам, че говориш ти, а не някой измамник, някой жесток, безсърдечен…

— Знам колко болезнен удар е това за теб.

— Удар! — Изражението й бе яростно. — Щом можеш да стоиш така хладен и спокоен… и да ми говориш, че никога не си ме обичал!

Тя бе повишила глас. Той отиде до отворения прозорец и го затвори. Застанал по-близо до сведената й глава, Чарлс заговори колкото може по-нежно, без да намалява дистанцията:

— Не се опитвам да се оправдавам. Искам само да ти обясня, че престъплението ми не беше предумишлено. Иначе как бих могъл да направя това, което правя сега? Единственото ми желание е да те накарам да разбереш, че не съм мамил никого освен самия себе си. Наричай ме какъвто искаш — слаб, егоист… както искаш — но не и безсърдечен.

Тя си пое дъх на пресекулки.