Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Всеки викторианец е имал раздвоено съзнание; същото важеше и за Чарлс. Докато се изкачваше по Фор Стрийт към „Кораба“, той репетираше думите, които неговият бял балон трябваше да изрече, когато непослушното дете отново види Сара: пламенни, но достойни аргументи, които ще изтръгнат сълзи на благодарност и самопризнанието, че тя не може да живее без него. Той си представи всичко така живо, че се изкушавам да го опиша. Само че действителността в лицето на Сам вече стои пред входа на старата странноприемница.

— ’Ареса ли ви службата, мистър Чарлс?

— Аз… аз изгубих пътя, Сам. И цял съм мокър. — Същото не можеше да се каже за очите на Сам. — Хайде, бъди така добър и ми напълни ваната. Ще вечерям в стаята си.

— ’Убаво, мистър Чарлс.

Петнадесетина минути по-късно бихте могли да видите Чарлс чисто гол, зает с необичайно занимание. Той переше. Притиснал изцапаните с кръв дрехи до стената на седящата вана, приготвена за него, той усърдно ги триеше със сапун. Чувстваше се глупаво и не проявяваше особена сръчност. Когато по-късно Сам дойде с вечерята, дрехите висяха уж небрежно хвърлени наполовина отвън ваната. Сам ги събра безмълвно; за първи път Чарлс бе благодарен на прословутата си разхвърляност.

След като се навечеря, той отвори папката си за писма.

„Скъпа моя,

Едната ми половина с неизразима радост се обръща към теб с тези слова, а другата недоумява как може да говори така на същество, което все още познава само отчасти. Бих казал, че познавам дълбоко някои неща у теб, оставайки за други същият невежа, какъвто бях, когато те срещнах за пръв път. Казвам това не за да оправдая, а да обясня поведението си тази вечер. Не мога да го оправдая, но ми се иска да вярвам, че поне в това отношение то е било за добро, тъй като ме накара да подложа на изпитание съвестта си, а това отдавна трябваше да стане. Няма да се впускам във всички подробности. Но съм решил, моя скъпа и загадъчна Сара, че онова, което ни свързва сега, ще ни свързва завинаги. Твърде добре разбирам, че нямам право да те виждам, а още по-малко да искам да те опозная напълно, в сегашното си положение. Следователно първото ми задължение е да разваля годежа си.

Отдавна — още преди да влезеш в живота ми — имах предчувствието, че беше лудост да се обвържа. Ето защо те умолявам да не се чувстваш виновна за това. Виновен съм само аз, загдето бях сляп за истинската си природа. Да бях десет години по-млад, да не бях видял толкова неща в своето време и общество, които ме отблъскват, несъмнено бих бил щастлив с мис Фрийман. Грешката ми беше, че забравих възрастта си — аз съм на тридесет и две, а не на двадесет и две години.

Ето защо утре сутринта потеглям на най-мъчителното си пътуване до Лайм. Надявам се, ще разбереш, че съзнанието ми сега е завладяно главно от мисълта как да осъществя неговата цел. Но след като изпълня задължението си в тази насока, мислите ми ще бъдат само за теб — не, за нашето бъдеще. Не знам каква съдба ме доведе при теб, но с божията воля нищо няма да ме отдели от теб, освен ако ти не пожелаеш. Но в такъв случай, скъпа моя загадко, ще трябва да ме убедиш с много по-силни доказателства и аргументи от онези, които изложи досега. Не вярвам, че ще се опиташ да го направиш. Сърцето ти знае, че съм твой и че искам да те назова моя.

Необходимо ли е да те уверявам, мила Сара, че от тук нататък намеренията ми са най-почтени. Има хиляди неща, за които искам да те питам, хиляди начини, по които искам да ти засвидетелствам вниманието си, да ти доставя хиляди удоволствия. Но винаги в пълно съответствие с благоприличието, което повелява твоята изисканост.

Човекът, който няма да намери покой, нито щастие, докато не те вземе отново в прегръдките си.

Ч. С.

П.П. Като препрочетох написаното, долових в него официалност, каквато сърцето ми не е диктувало. Прости ми. Ти си ми едновременно толкова близка и чужда — не знам как да изразя онова, което всъщност чувствам.

Това високопарно послание се получи едва след няколко чернови. Станало бе вече много късно и Чарлс се отказа от решението си да го изпрати незабавно. Изтощена от плач, тя сигурно вече бе заспала. Ще я остави да прекара още една тягостна нощ; но трябва да се възрадва още щом се събуди. Той препрочете писмото още няколко пъти. В него имаше нещо от тона, който бе използвал само ден-два по-рано в писмата си до Ърнестина от Лондон, но съчиняването на онези писма бе мъчително — те бяха само дан към условностите, поради което той бе добавил сега този послепис. Все още се чувстваше чужд на самия себе си, както бе казал на Сара, но сега вече гледаше с почтителност и задоволство лика си в огледалото. Усещаше се изпълнен със смелост — и за настоящето, и за бъдещето; имаше чувството, че е неповторим, че е извършил нещо безподобно. Желанието му се сбъдна: отново тръгваше на път, на пътешествие, което ще е двойно по-приятно поради мечтания спътник. Опита се да си представи Сара в непозната дотогава светлина — как се смее, как пее, танцува. Беше трудно, но не и невъзможно. Спомни си онази нейна усмивка, когато Сам и Мери едва не ги откриха. Беше ясновидска усмивка, прозрение в бъдещето. Ами когато бе паднала на колене и той я бе изправил! С какво дълбоко и безкрайно удоволствие ще го прави занапред в съвместния им живот!