Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Слаб съм.

Но се срамуваш от слабостта си.

Каква полза би имал светът от моята сила?

Отговор не дойде. Но нещо накара Чарлс да стане от пейката и да се приближи до амвона. Погледна през един от дървените отвори към кръста над олтара и колебливо пристъпи през средната врата, мина покрай редовете на хористите и стигна до олтарната маса. Светлината от другия край на църквата почти не проникваше дотук. Чарлс трудно различаваше чертите на Христос, но го завладя странно чувство на близост с него. Видя себе си увиснал там — не великодушен и вселенски като Исус, разбира се, но все пак разпнат. Само че не на кръста, а на нещо друго. Понякога си представяше Сара така, сякаш виждаше себе си разпнат върху тялото й; но сега в мислите му нямаше такова богохулство. Струваше му се, че тя стои до него и като че ли очаква сватбения обред… но с други намерения. От първо той не можа да ги схване. После се досети.

Да го свали от кръста!

Във внезапно просветление Чарлс видя истинската цел на християнството: не да величае това варварско изображение, не да го възвисява, за да извлече някаква полза — изкупление на греховете, — а за да възцари един свят, в който разпнатият човек може да бъде свален от кръста и всички да видят на лицето му не зиналата в агония уста, а спокойната усмивка на победата, извоювана от живите мъже и жени и вътре в самите тях.

Застанал там, той като че ли обгръщаше с поглед цялата своя епоха — бурния й живот, железните догми и строгите условности, потисканите чувства и повърхностния хумор, плахата наука и самонадеяната църква, продажната политика и непоклатимите касти — и виждаше в нея големия потаен враг на най-съкровените си копнежи. Ето какво го бе измамило: у този враг нямаше нито любов, нито свобода… но нямаше и мисъл, намерение или зъл умисъл, защото измамата бе заложена в самата му същност; това не бе човек, а машина. Ето го омагьосания кръг, от който не можеше да се измъкне; ето кое бе слабостта, язвата, фаталната грешка, която го бе докарала до сегашното му състояние: нерешителност вместо реализъм, мълчание вместо слово; вече не човек, а съновидение, кости вместо живо дело. И вкаменелости!

Приживе още, той бе заприличал на мъртвец.

Сякаш бе стигнал ръба на бездънна пропаст.

И още нещо: щом пристъпи в църквата, той изпита странното чувство, че не е сам — предчувствие, което го обземаше винаги когато влизаше в празна църква. Зад него стоеше гъсто множество богомолци. Той се обърна и погледна към централния кораб.

Тишина, празни пейки.

„Ако наистина са мъртви, ако няма отвъден живот, какво от това, че ме гледат — помисли си Чарлс. — Те не биха могли да знаят, не биха могли да съдят.“

После направи големия скок: Те не знаят, те не могат да съдят.

Онова, от което той се отърси, тормозеше и нанасяше дълбока вреда на неговата епоха. Изразено е много ясно от Тенисън в петдесетото стихотворение от цикъла „In Memoriam“. Чуйте:

Проникновен е всеки дух и вижда в моята утроба. Цялото същество на Чарлс се бунтуваше срещу тези скверни твърдения, срещу зловещото желание да се върви заднишком в бъдещето, с очи приковани като хипнотизирани в мъртвите бащи вместо в неродените още синове. Сякаш някогашната му вяра в призрачното присъствие на миналото го бе обрекла — без той да съзнава — на живот в гроба.

Макар този порив да прилича на скок в атеизма, не беше така; той не накърни образа на Христос в очите на Чарлс. По-скоро му вдъхна живот, свали го от кръста — ако не напълно, поне отчасти. Чарлс тръгна бавно през църквата, обърнал гръб на безразличните дървени светлини, но не на Христос. Отново закрачи нагоре-надолу, с поглед върху каменните плочи. Сега сякаш надникваше в друг свят: нова действителност, нова причинност, ново сътворение. Цяла плеяда материални образи — нова глава от хипотетичната му автобиография, ако щете — шестваше през съзнанието му. Може би си спомняте, че в подобен миг на крилати мечти мисис Поултни само за три секунди по часовника от мрамор и позлата на стената в салона, се бе продънила от вечното спасение чак долу до лейди Котън. В интерес на истината трябва да разкрия, че в този момент Чарлс мислеше за своя чичо. Не бе негова работа да обвинява сър Робърт за развалената женитба, нито за брака, недостоен за семейството; чичо му сам щеше да се кори. В съзнанието му неканена изникна друга сцена. Лейди Бела лице в лице със Сара. Като по чудо той успя да си представи коя от двете ще устои на такава среща с повече достойнство: Ърнестина би се борила с оръжията на лейди Бела, докато Сара… Тези очи — как биха преглъщали подигравки и обиди! Биха ги приемали мълчаливо, като нищо и никакви сажди върху лъчисто синьо небе!