Тенисън, „In Memoriam“ (1850)
Слязъл долу в приемната, той си придаде най-официален вид. Мисис Ендикот стоеше на вратата на канцеларията си, отворила уста да го заприказва. Но с кратко и вежливо „благодаря ви, госпожо“ Чарлс мина покрай нея и потъна в нощта, преди тя да успее да изрече въпроса си… или да забележи, че едно от копчетата на редингота му липсва.
Закрачи слепешком под нов порой от дъжд, без да забелязва нито него, нито накъде върви. Най-много от всичко искаше тъмнина, непрогледност и забрава, в която да си възвърне спокойствието. Без да съзнава, навлезе именно в онзи морално тъмен квартал на Екситър, който бях описал по-рано. Както повечето места със съмнителна слава, и това бе изпълнено със светлина и живот: магазини и кръчми, хора, подслонили се от дъжда във входовете. По една стръмна улица Чарлс се запъти надолу към реката Екс. Два реда неравни стъпала ограждаха задръстения централен канал. Беше тихо. Най-долу на ъгъла се появи малка църква от червени тухли. Чарлс изведнъж усети някакъв порив на набожност в душата си. Бутна вратичката, толкова ниска, че трябваше да се наведе, за да влезе. По няколко стъпала се изкачи до вътрешността на храма. Горе на площадката млад свещеник тъкмо гасеше последната лампа и се изненада от късния посетител.
— Канех се да заключвам, сър.
— Ще ми позволите ли да се помоля няколко минути?
Свещеникът увеличи отново пламъчето на лампата и дълго оглежда закъснелия гост. Джентълмен.
— Живея точно отсреща и у дома ме очакват. Ще бъдете ли така любезен да заключите и да ми донесете ключа? — Чарлс кимна и свещеникът слезе при него. — Нареждане на епископа. Мен ако питат, божият храм трябва да е отворен по всяко време. Но нашият дискос е много ценен. Пък и в каквито времена живеем…
Така Чарлс остана сам в църквата. Чу стъпките на свещеника да пресичат улицата, после заключи вратата отвътре и се качи отново по стълбите. Миришеше на прясна боя. Единствената газена лампа мъжделиво осветяваше новата позлата, но по тежките готически арки с червено-кафяв оттенък личеше, че църквата е много стара. Чарлс седна по средата до централната пътека и впери поглед през амвона в разпятието над олтара. После се отпусна на колене и сплел сковани пръсти над молитвеника пред себе си, зашепна „Отче наш“.
Свещените слова сякаш прогониха мрачната тишина и пустотата. Той се зае да съчинява отделна молитва за своето положение. „Прости ми, Господи, за моя егоизъм. Прости ми, че наруших закона ти. Прости ми за безчестието, прости ми плътския грях. Прости ми, че се отвращавам от самия себе си, прости ми липсата на вяра в твоята мъдрост и милост. Прости ми и ме подкрепи, о, Боже, в това изпитание!“ Но точно тогава обърканото му подсъзнание си направи лукава шега и пред него изплува лицето на Сара, просълзено, измъчено, с чертите на Грюневалдовата Матер Долороза от Колмар, Кобленц или Кьолн… не си спомняше вече. Няколко нелепи секунди мисълта му диреше забравения град, чието име започваше с К… После се изправи и седна пак на пейката. Колко празна беше църквата, колко тиха. Пак се вгледа в разпятието, но вместо лицето на Христос виждаше само лицето на Сара. Опита се да поднови молитвата, но беше безнадеждно. Знаеше, че не е чута. Изведнъж заплака.
Повечето викториански атеисти (този войнстващ елит начело с Брадлоу) и агностиците страдаха от дълбоко стаеното чувство, че са отлъчени, че са лишени от някакъв дар. Пред съмишлениците си те може и да се подиграваха с глупостите на църквата, със сектантските й дрязги, с чревоугодните епископи, с амбициозните каноници, с енорийските пастори, които не се интересуват от енориите си 61 61 Но кой би могъл да ги вини, след като висшестоящите им даваха такъв пример? Преди малко свещеникът бе споменал „епископа“, а точно този епископ — прочутият д-р Филпотс от Екситър, отговарящ тогава и за Девън и Корнуол е типичен случай. Последните десет години от живота си той прекарал в „уютна обител“ в Торкей и се говореше, че през цялото това време не прекрачил прага на катедралата си. Бил превъзходен принц на Англиканската църква — свадлив реакционер до мозъка на костите си. Умрял цели две години след тази, за която пишем. — Б.а.
, и със зле платените им помощници, с овехтялата теология и с какво ли още не; но Христос оставаше — ужасна аномалия на разума. Той не можеше да бъде за тях онова, което е за повечето от нас днес; напълно светска фигура, човек, наречен Исус от Назарет, надарен с блестящо чувство за метафора и способност да превърне себе си в мит, за да действа според убежденията си. Целият останал свят е вярвал в неговата божественост; затова на неверниците им е било по-тежко. Между жестокостите на нашата епоха и чувството си за вина ние сме издигнали внушителна система от социални осигуровки и помощи, раздавани от правителството; благотворителността е напълно организирана. Но викторианците са имали много по-близък допир с жестоката действителност; интелигентните и чувствителните са изпитвали много по-голяма лична отговорност; ето защо в „тежки времена“ е било много по-трудно да се отхвърли универсалният символ на състраданието.
Читать дальше