Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Той се отмести малко да не тежи на Сара и се обърна по гръб, за да може тя да се сгуши до него с глава на рамото му. Сетне впери поглед в тавана. Каква бъркотия, каква неизразима бъркотия!

Придърпа я по-плътно до себе си. Ръката й плахо посегна и прегърна неговата. Дъждът спря. Някъде долу под прозореца отекнаха стъпки — тежки, бавни, от мерени. Навярно полицай. Законът.

— По-лош съм и от Варген — каза Чарлс.

Вместо отговор тя само притисна ръката му, сякаш да му възрази и да го успокои. Но мъжката съвест не му даваше мира.

— Какво ще стане с нас?

— Не мога да мисля за по-далеч от този час.

Той отново притисна раменете й, целуна я по челото и пак се загледа в тавана. Сега тя беше толкова млада, толкова объркана.

— Трябва да разваля годежа си.

— Не искам нищо от теб. Не мога. Аз съм виновна.

— Ти ме предупреди, предупреди ме. Цялата вина е моя. Знаех го още като дойдох… Предпочетох да си затворя очите. Обърнах гръб на всички задължения.

— Аз го пожелах — промълви тя. И тъжно повтори: — Аз го пожелах.

Той я погали по косата, която падаше по раменете й, по лицето, скриваше я.

— Сара… най-скъпото име.

Тя не отговори. Мина минута; ръката му приглаждаше косата й, сякаш тя бе дете. Но мислите му бяха другаде. Като че усетила това, Сара най-сетне заговори:

— Знам, че не можеш да се ожениш за мен.

— Трябва. Искам го. Никога не ще мога да се погледна в очите, ако не го направя.

— Аз съм грешна. Отдавна си представях този ден. Не съм подходяща за твоя жена.

— Мила моя…

— Помисли за положението си в обществото, приятелите, твоето… за нея… Сигурно те обича. Мога да си представя какво чувства.

— Но аз вече не я обичам!

Тя изчака, докато разпалеността му се уталожи в мълчание.

— Тя е достойна за теб. Аз не съм.

Най-после той започна да се вслушва в думите й. Обърна главата й и на сивата светлина отвън те се вгледаха в засенчените си очи: неговите — изпълнени с някакъв ужас, нейните — спокойни, едва-едва усмихнати.

— Не би могла да искаш просто да си отида… сякаш нищо не се е случило между нас?

Тя не отвърна, но той прочете мислите й в очите. Повдигна се на лакът.

— Не би могла да ми простиш толкова много. Или да искаш толкова малко.

Тя отпусна глава на възглавницата, вперила очи в някакво смътно бъдеще.

— Защо не, щом те обичам?

Той я притисна до себе си. На очите му залютя от сълзи при мисълта за такава жертва. Колко несправедливи бяха към нея двамата с Гроган. Колко по-благородна от тях бе тя. Презрение към всички мъже изпълни Чарлс: повърхностни, лековерни, егоисти. Но той също бе мъж и в ума му се промъкна част от старото нечестно малодушие: може би това бе само последното му похождение, последната му ергенска прищявка? Едва споходен от тая мисъл, той се почувства като убиец, оправдан благодарение на някакъв технически пропуск в обвинението. Можеше да напусне съда като свободен човек — но с вечна вина в сърцето си.

— Чувствам се безкрайно чужд на себе си.

— Познавам това чувство. То е, защото сторихме грях. А не можем да повярваме, че стореното е грях. — Говореше, сякаш се взираше в безбрежна нощ. — Единственото, което желая, е ти да си щастлив. Като знам, че наистина е имало ден, в който си ме обичал, мога да понеса… мога да понеса всяка мисъл… освен че може да умреш.

Тогава той пак се понадигна и се вгледа в нея. В очите й все още имаше лека усмивка, някакво вътрешно озарение — духовният или психологически ответ на това, че той я бе опознал физически. Никога не се бе чувствал така близък с една жена, така слят с нея. Той се наведе и я целуна — с много по-чиста обич от онази, която започна да се събужда отново в слабините му при страстния допир на устните й. Чарлс бе като повечето викториански мъже: не можеше да допусне, че за жена с изтънчена чувствителност би било удоволствие да бъде съсъд на мъжката похот. Той вече бе оскърбил прекалено много любовта й към него; не биваше да го прави пак. А и времето… не можеше да остане повече!

Той седна.

— Онази особа долу… А и слугата ми ме чака в хотела. Моля те да ми дадеш един-два дни отсрочка. Не мога веднага да реша как да постъпя.

Очите й останаха затворени.

— Не съм достойна за теб — рече тя.

Той се вгледа в нея за миг, стана от леглото и отиде в другата стая.

И там го порази гръм!

Като се обличаше, погледна надолу и забеляза върху предницата на ризата си червено петно. За миг си помисли, че се е порязал; но не бе усетил никаква болка. Прегледа се крадешком. После се улови за облегалката на креслото и поразен, обърна очи към вратата на спалнята. Изведнъж бе разбрал онова, което някой по-опитен — или по-малко нетърпелив — любовник би се усъмнил по-рано.