Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Минавах през Екситър.

Тя сведе глава още по-ниско, сякаш се засрами от думите му.

— Не е ли най-добре веднага да доведа лекар?

Тя заговори, без да вдигне глава:

— Моля ви, недейте. Той само би ме посъветвал същото, което вече правя.

Чарлс не можеше да откъсне очи от нея — тя бе като птица с подрязани криле, така болна и безпомощна (при все че страните й бяха облени с гъста руменина). И този зелен шал… след неизменната моравосиня рокля… пищната коса, неразкривана досега. До носа на Чарлс стигна миризма на кедров мехлем.

— Боли ли ви?

Тя поклати глава.

— Как можах… Не знам как можах да направя такава глупост.

— Все пак благодарете се, че не се случи на Върлото.

— Да.

Неговото присъствие, изглежда, страшно я смущаваше. Той обгърна с поглед малката стая. В камината гореше наскоро стъкнат огън. Няколко поувехнали стръка нарцис бяха натопени в кана с форма на дебел веселяк. Бедната мебелировка бодеше в очи и още повече притесняваше. По тавана личаха тъмни петна от дима на газената лампа — множество призрачни останки от безброй окаяни обитатели, минали през стаята.

— Може би е по-добре да…

— Не. Моля ви. Седнете. Извинете ме. Аз… аз не очаквах…

Той постави нещата си на скрина и седна на единствения друг стол до масата в срещуположния край на стаята. А и как би могла, въпреки писмото си, да очаква онова, което сам той така твърдо бе обявил за изключено? Чарлс потърси някакво оправдание.

— Съобщихте ли адреса си на мисис Трантър?

Тя поклати глава. Мълчание. Чарлс бе вперил поглед в килима.

— Само на мен?

Отново сведе глава. Той кимна мрачно, сякаш го бе очаквал. После пак настъпи мълчание. По стъклото на прозореца зад нея плисна пороен дъжд.

— Точно затова дойдох да поговорим — каза Чарлс.

Тя чакаше, но той не продължи. Очите му пак бяха приковани в нея. Нощницата бе закопчана догоре и на китките. Светлината на огъня хвърляше розови отблясъци по бялата материя, тъй като фитилът на лампата върху масата до него беше смален. Още по-красива върху зеления шал, косата й пленително оживяваше, когато светлината на огъня я докосваше; пред него сякаш се разкриваше цялата й загадъчност, най-съкровеното й „аз“: горда и покорна, обвързана и свободна, негова робиня и равна нему. Знаеше защо е дошъл: за да я види. Жадуваше да я види отново — непоносима жажда, която нищо не можеше да утоли. Наложи се да отмести поглед. Но очите му срещнаха двете голи мраморни нимфи над камината: по тях също играеха розовите оттенъци на топлата светлина, отразена от червеното одеяло. И те не му помогнаха. Сара леко се размърда. Той я погледна отново.

Тя бе вдигнала за миг ръка към сведената си глава. Пръстите й избърсаха нещо от бузата и се спряха на гърлото.

— Мила мис Удръф, моля ви, не плачете… Не трябваше да идвам… Не исках да…

Тя поклати глава отривисто. Той я остави да се съвземе, но тъкмо когато тя започна да попива леко с кърпичката си сълзите, го обзе буйно желание — страст, хиляди пъти по-силна от всичко, което бе изпитал в стаята на проститутката. Беззащитният й плач може би само срина преградата и той внезапно осъзна защо лицето й непрестанно е било пред очите му, защо е чувствал онази страхотна необходимост да я види отново: за да я притежава, да се разтопи в нея, да гори, да изгори и се превърне в пепел върху това тяло и в тези очи.

Такова желание може да се отложи за седмица, за месец, година, няколко години. Ала навеки оковите му са впити.

Думите, с които тя се опита да обясни сълзите си, едва се чуваха:

— Мислех, че никога вече няма да ви видя.

Той не можеше да й каже, че почти бе познала неговото решение. Тя вдигна очи към него и той бързо сведе поглед. Както в плевнята, завладя го същото странно усещане, че е пред припадък. Сърцето му препускаше, ръката трепереше. Знаеше, че ако погледне в тези очи, е загубен. Сякаш за да се предпази от тях, затвори своите.

Тогава тишината стана страхотна, напрегната като мост, който ей сега ще се скъса, като кула, която всеки миг ще рухне; чувството не можеше повече да се потиска, истината напираше да бъде изречена. Внезапно от огъня пръснаха няколко въглена. Повечето паднаха под ниската решетка, но един-два отскочиха и попаднаха върху края на одеялото, което покриваше краката на Сара. Тя веднага ги отърси, а Чарлс бързо коленичи, грабна малката лопатка от медната кофа и веднага махна въглените от килима. Но одеялото започна да пуши. Той го дръпна от нея, хвърли го на земята и бързо стъпка искрите. Миризма на обгоряла вълна изпълни стаята. Единият крак на Сара още беше върху табуретката, но с другия тя бе стъпила на земята. И двата бяха боси. Той погледна пак одеялото, потупа го един-два пъти с ръка, за да се увери, че вече не гори, обърна го и отново го разтла върху краката й. Беше се навел ниско над нея да оправи одеялото. Тогава, сякаш инстинктивно, но все пак не без известен умисъл, тя плахо посегна и положи ръка върху неговата. Той знаеше, че е вдигнала поглед към него. Нямаше сили да помръдне ръката си и внезапно вече не бе в състояние да извърне очи от нейните.