Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Така завърши историята. Какво е станало със Сара, не знам, все едно, тя не се появи повече да нарушава спокойствието на Чарлс, независимо че остана за дълго в спомените му. Обикновено така става. Хората се изгубват от погледа, потъват в сенките на по-близки неща. Чарлс и Ърнестина не живяха весели и честити, но живяха заедно, при все че той я надживя с десет години (през които истински скърбеше за нея. Те се сдобиха с… да речем, седем деца. На всичкото отгоре сър Робърт — само десет месеца след женитбата си с мисис Бела Томкинс — стана баща не на един, а на двама наследници. Именно тези фатални близнаци тласнаха най-сетне Чарлс към търговията. Отначало му беше скучно, но после взе да му харесва. Синовете му нямаха друг избор, а техните синове все още държат големия магазин с всичките му клонове.

Сам и Мери… но кой ще се занимава с биографията на слуги? Те се ожениха, отгледаха деца и умряха — еднообразие, присъщо на тяхното съсловие.

Кой остава още? Доктор Гроган? Той умря на деветдесет и една години. Леля Трантър също надживя деветдесетте, значи, налице са доказателства колко благотворен е свежият въздух на Лайм.

Сигурно обаче не действа еднакво на всички, тъй като мисис Поултни умря само два месеца след завръщането на Чарлс в Лайм. За щастие по отношение на нея съм достатъчно любопитен, та да надникна в бъдещето — по-точно в отвъдния живот на мисис Поултни. Облечена в черно, както подобава, тя пристигна с ландото си пред райските порти. Лакеят й — защото, както в древен Египет, цялото домочадие беше умряло заедно с нея — слезе и тържествено отвори вратата на ландото. Мисис Поултни се изкачи по стълбите и като си отбеляза наум да каже на Всевишния (когато го опознае по-добре), че прислугата му трябва по-чевръсто да посреща високопоставените гости, дръпна звънеца. Най-сетне ключарят се появи.

— Госпожо?

— Аз съм мисис Поултни. Дойдох да се настаня. Бъди любезен да уведомиш господаря си.

— Негова Вечност вече знае за вашата кончина, госпожо. Ангелите му прославиха събитието с псалма „Ликувайте…“.

— Съвсем правилно и любезно от негова страна. — И достойната дама наперено и гордо понечи да се отправи към величествената бяла зала, която виждаше зад гърба на иконома. Но човекът не се отмести. Напротив, доста нахално подрънкваше някакви ключове.

— Стори ми път, човече! Това съм аз, мисис Поултни от Лайм Риджис.

— До неотдавна от Лайм Риджис, госпожо. Сега от много по-тропическа област.

С тези думи нахалният прислужник затръшна вратата под носа й.

Мисис Поултни тутакси се огледа, от страх, че слугите й може да са подслушали разговора. Но каретата, която й се бе сторило, че се отдалечава към жилищата на слугите, като по чудо бе изчезнала. Всъщност всичко беше изчезнало — и пътят, и пейзажът (кой знае защо, той много напомняше на Кралската алея към Уиндзорския замък) — всичко, всичко бе изчезнало. Наоколо имаше само празно, и то — о, ужас на ужасите! — всепоглъщащо пространство. Едно по едно започнаха да изчезват и стъпалата, по които мисис Поултни се беше изкачила така достолепно. Останаха само три, после две и накрая едно. Под краката на мисис Поултни нямаше нищо. Ясно се чуха думите й: „Това е работа на лейди Котън“; в същия миг тя се запремята, размахана ръце, с издути поли, и полетя като простреляна гарга надолу, където я чакаше истинският й господар.

След като доведох този роман до съвсем традиционен край, нека ви обясня, че макар описаното в последните две глави да се случи, то не стана така, както може би съм ви накарал да мислите.

Казах вече, че всички ние сме поети: при все че малцина от нас пишат стихове; всички сме и романисти — тоест имаме навика да създаваме романи за бъдещето си, макар че напоследък сме може би по-склонни да се виждаме в ролята на филмови актьори. Прожектираме в съзнанието си хипотези за това как бихме се държали и какво би могло да ни се случи: когато бъдещето стане настояще, хипотезите от нашия роман или филм оказват много по-силно влияние върху действителното ни поведение, отколкото предполагаме.

Чарлс не правеше изключение; онова, което прочетохте в последните няколко страници, не се случи наистина, а се разигра в неговото въображение, докато пътуваше от Лондон до Екситър. Мислите му, естествено, не течаха така последователно и свързано, както в моя повествователен текст; не бих се наел да твърдя, че проследи и посмъртната кариера на мисис Поултни с такива интересни подробности. Но несъмнено я прати по дяволите, което се свежда почти до същото.