Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Не трябваше да чака дълго. Когато пред погледа му се появи очакваният висок силует, сърцето му трепна. Очевидно затруднен накъде да върви, човекът се обърна с въпрос към едно малко момче и то веднага го отведе до ъгъла и посочи пътя — жест, който му донесе повече от две пенита, ако се съди по доволната му усмивка.

Чарлс се отдалечи, след това спря и погледна нагоре. Върна се няколко крачки назад към наблюдателния пост на Сам. После, сякаш раздразнен от самия себе си, отново се върна и влезе в една от къщите. Сам се измъкна иззад колоната, слезе тичешком по стълбите и прекоси улицата, на която се намираше „Семейният пансион“. Почака малко на ъгъла. Чарлс не се появи. Тогава, одързостен, Сам нехайно закрачи покрай стените на склада, към който гледаха къщите. Стигна до мястото, откъдето можеше да надникне във вестибюла на хотела. Той беше празен. В няколко от стаите светеше. След петнадесетина минути заваля.

Сам загриза нокти, обзет от яростни мисли. После с бърза крачка се отдалечи.

В мизерния вестибюл Чарлс се поколеба, после почука на една открехната врата, през която се процеждаше светлина. Поканиха го да влезе и той се озова очи в очи със собственицата. Тя го прецени много по-бързо, отколкото той нея: несъмнено клиент от петнадесет шилинга. Затова се усмихна раболепно.

— Стая ли, сър?

— Не. Аз… аз всъщност искам да се видя с една от вашите… с мис Удръф. — Усмивката на мисис Ендикот изведнъж се смени с разочарование. Сърцето на Чарлс се сви. — Да не би…

— О, клетото момиче, сър, като слизаше по стълбите онзи ден, взе, че се подхлъзна, сър. Навехна си глезена, ужасна работа. Поду се като самун. Исках да повикам доктора, сър, но тя не ще и да чуе. Вярно, че навехнатото само минава. Пък и докторът струва много пари.

Чарлс заби поглед във върха на бастуна си.

— Значи, не мога да я видя.

— Божичко, сър, ами качете се горе де. Тъкмо ще я разведрите. Вие сте й роднина, предполагам, а?

— Трябва да я видя… по делова работа.

Мисис Ендикот го погледна с още по-голямо уважение.

— А–а… господинът е адвокат?

Чарлс се поколеба, преди да каже:

— Да.

— Тогава трябва да се качите горе, сър.

— Моля ви… бихте ли изпратили някого да попита дали не е по-добре да отложа посещението си, докато тя се възстанови?

Той се чудеше как да постъпи. Спомни си за Варген: грях беше да се срещат насаме. Бе дошъл само да я види — в някой салон долу, както се надяваше: на спокойствие, но не и съвсем сами. Жената се поколеба, хвърли бърз поглед към отворената кутия до писалището си и очевидно реши, че и адвокатите могат да бъдат крадци — вероятност, която малцина техни клиенти биха оспорили, ако си спомнеха какви хонорари е трябвало да им плащат. Без да се отмества, тя повика с изненадващо силен глас някоя си Бети Ан.

Бети Ан се появи и бе изпратена горе с визитна картичка. Малко се позабави, през което време Чарлс трябваше да отбие няколко настойчиви въпроса относно целта на деловото му посещение. Най-сетне Бети Ан се върна; молеха го да се качи горе. Пълничката слугиня заведе Чарлс до последния етаж, като не пропусна да покаже мястото на злополуката. Стълбите бяха наистина стръмни, а в онова време, когато почти не виждаха краката си, жените падаха много често: беше обичайна домашна случка.

Стигнаха до една врата в дъното на мрачен коридор. Доста троснато момичето съобщи за Чарлс, чието сърце биеше много по-бързо, отколкото можеше да се очаква от три етажа стълби.

— Гос’инът, мис.

Той пристъпи в стаята. Покрита до скута с червено уелско одеяло, Сара седеше до камината с лице към вратата и с крака върху една табуретка. Беше наметната със зеления вълнен шал, който не можеше напълно да прикрие факта, че тя бе по нощница с дълги ръкави. Косите й бяха разпуснати и се стелеха по раменете. Стори му се много по-дребна… и мъчително свенлива. Не се усмихна, гледаше надолу към ръцете си — само при влизането му вдигна за миг боязливо очи като изплашена грешница, сигурна в гнева му, и отново сведе глава. Той стоеше с шапка в едната си ръка, с бастун и ръкавици в другата.