М. Х. Клъф, „Дългът“ (1841)
Пристигнаха в „Белият лъв“ малко преди десет вечерта. В къщата на леля Трантър още светеше; докато минаваха, едно от пердетата помръдна. Чарлс набързо се изми, преоблече, и като остави Сам да разопакова багажа, закрачи решително нагоре по улицата. Мери засия, щом го видя; зад нея леля Трантър цялата разцъфна в румена усмивка. Бе получила строго нареждане да се оттегли веднага щом поздрави пътника — тази вечер и дума не можеше да става да си играят на благоприличие. Ърнестина, която винаги държеше на собственото си достойнство, бе останала в задния салон.
Тя не стана, когато Чарлс влезе, а го изгледа продължително и укорно изпод дългите ресници. Той се засмя.
— Забравих да купя цветя в Екситър.
— Забелязвам, господине.
— Много бързах да пристигна, преди да си легнала.
Тя сведе очи към бродерията в скута си. Чарлс се приближи, но ръцете доста рязко престанаха да работят и покриха малкия предмет, с който се занимаваха.
— Имам съперник, както виждам.
— Заслужаваш не един.
Той коленичи до нея, пое нежно едната й ръка и я целуна. Тя го погледна крадешком.
— Не съм мигнала и за минутка, откакто замина.
— Личи по белите ти страни и подутите очи.
Тя не се усмихна.
— Подиграваш ли ми се?
— Ако безсънието ти се отразява така, ще наредя в спалнята ни да има будилник, който да звъни непрестанно.
Тя се изчерви. Чарлс се изправи, седна до нея, притегли главата й, целуна я по устните, по притворените очи, които тутакси се отвориха и срещнаха неговите, без следа от предишната ирония в тях.
Той се засмя.
— Покажи ми какво бродираш за тайния си обожател.
Тя показа бродерията си. Беше калъфче за часовник от синьо кадифе — една от онези малки кесийки, които викторианските господа окачваха до нощното си шкафче, за да поставят вътре часовника си през нощта. Върху капачето беше избродирано бяло сърце с инициалите „Ч“ и „Ъ“, а на предната страна на кесийката със златни конци бе започнат, но още недовършен стих, който Чарлс прочете на глас:
— „Навиеш ли часовника във мрака…“ И как, по дяволите, ще завършва?
— Познай.
Чарлс се взря в синьото кадифе.
— „… жена ти със точилката те чака.“
Тя го грабна и скри.
— Тогава няма да ти кажа. Ти си същински файтонджия. — Защото и по онова време това съсловие бе прочуто с недодяланите си остроумия.
— Който винаги би возил гратис такава грация.
— Фалшивите ласкателства и тъпите каламбури са еднакво противни.
— А ти, скъпа моя, си най-очарователна, когато се гневиш.
— Тогава ще ти простя, за да стана ужасна.
С тези думи тя се отвърна малко от него; Чарлс не сне ръка от талията й и лекият натиск на пръстите му върху нейните не остана без отговор. Помълчаха няколко мига, после той отново целуна ръката й.
— Може ли да се поразходя с теб утре сутринта? Ще покажем на света колко модерни влюбени сме: ще изглеждаме отегчени, за да си помислят всички, че се женим по сметка.
Тя се усмихна и във внезапен порив му разкри какво бродира.
— „Навиеш ли часовника във мрака, помни, че любовта те чака.“
— Скъпа моя!
Той я погледна в очите, после бръкна в джоба си и постави на скута й малка кутийка, облечена в тъмночервен марокен.
— Вместо цветя.
Тя свенливо натисна закопчалката и отвори кутийката; върху алено кадифе бе закрепена елегантна швейцарска брошка: овална мозайка на цветно клонче с бордюр от перли и късчета корал, монтирани върху злато. Тя погледна Чарлс с навлажнени очи. Той я улесни и затвори своите. Ърнестина се извърна, наведе се и леко положи една целомъдрена целувка върху устните му; после облегна глава на рамото му, отново погледна брошката и я целуна.
Чарлс се сети за стиха от публичния дом. Прошепна в ухото й:
— Иска ми се сватбата ни да е утре.
Беше съвсем просто: живееш с помощта на иронията, ръководиш се от чувствата и се съобразяваш с общоприетото. Онова, което е можело да стане, е само обект на безучастно и иронично наблюдение; както и това, което още може да стане. С други думи, човек се предава; научава се да бъде такъв, какъвто е.
Чарлс стисна леко момичето за лакътя.
— Скъпа моя, трябва да ти призная нещичко. Отнася се до онази нещастна жена от Малборо Хаус.
Ърнестина се поотдръпна, дръзка, изненадана, почти развеселена.
— Да не говориш за клетата Трагедия?
Той се засмя.
— Боя се, че прозвището, дадено от простолюдието, повече й приляга. — И пак стисна ръката й. — Всъщност всичко е много глупаво и скучно. Ето каква беше цялата работа. При един от опитите ми да намеря някой от така редките морски таралежи…
Читать дальше