Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Пристигнаха в „Белият лъв“ малко преди десет вечерта. В къщата на леля Трантър още светеше; докато минаваха, едно от пердетата помръдна. Чарлс набързо се изми, преоблече, и като остави Сам да разопакова багажа, закрачи решително нагоре по улицата. Мери засия, щом го видя; зад нея леля Трантър цялата разцъфна в румена усмивка. Бе получила строго нареждане да се оттегли веднага щом поздрави пътника — тази вечер и дума не можеше да става да си играят на благоприличие. Ърнестина, която винаги държеше на собственото си достойнство, бе останала в задния салон.

Тя не стана, когато Чарлс влезе, а го изгледа продължително и укорно изпод дългите ресници. Той се засмя.

— Забравих да купя цветя в Екситър.

— Забелязвам, господине.

— Много бързах да пристигна, преди да си легнала.

Тя сведе очи към бродерията в скута си. Чарлс се приближи, но ръцете доста рязко престанаха да работят и покриха малкия предмет, с който се занимаваха.

— Имам съперник, както виждам.

— Заслужаваш не един.

Той коленичи до нея, пое нежно едната й ръка и я целуна. Тя го погледна крадешком.

— Не съм мигнала и за минутка, откакто замина.

— Личи по белите ти страни и подутите очи.

Тя не се усмихна.

— Подиграваш ли ми се?

— Ако безсънието ти се отразява така, ще наредя в спалнята ни да има будилник, който да звъни непрестанно.

Тя се изчерви. Чарлс се изправи, седна до нея, притегли главата й, целуна я по устните, по притворените очи, които тутакси се отвориха и срещнаха неговите, без следа от предишната ирония в тях.

Той се засмя.

— Покажи ми какво бродираш за тайния си обожател.

Тя показа бродерията си. Беше калъфче за часовник от синьо кадифе — една от онези малки кесийки, които викторианските господа окачваха до нощното си шкафче, за да поставят вътре часовника си през нощта. Върху капачето беше избродирано бяло сърце с инициалите „Ч“ и „Ъ“, а на предната страна на кесийката със златни конци бе започнат, но още недовършен стих, който Чарлс прочете на глас:

— „Навиеш ли часовника във мрака…“ И как, по дяволите, ще завършва?

— Познай.

Чарлс се взря в синьото кадифе.

— „… жена ти със точилката те чака.“

Тя го грабна и скри.

— Тогава няма да ти кажа. Ти си същински файтонджия. — Защото и по онова време това съсловие бе прочуто с недодяланите си остроумия.

— Който винаги би возил гратис такава грация.

— Фалшивите ласкателства и тъпите каламбури са еднакво противни.

— А ти, скъпа моя, си най-очарователна, когато се гневиш.

— Тогава ще ти простя, за да стана ужасна.

С тези думи тя се отвърна малко от него; Чарлс не сне ръка от талията й и лекият натиск на пръстите му върху нейните не остана без отговор. Помълчаха няколко мига, после той отново целуна ръката й.

— Може ли да се поразходя с теб утре сутринта? Ще покажем на света колко модерни влюбени сме: ще изглеждаме отегчени, за да си помислят всички, че се женим по сметка.

Тя се усмихна и във внезапен порив му разкри какво бродира.

— „Навиеш ли часовника във мрака, помни, че любовта те чака.“

— Скъпа моя!

Той я погледна в очите, после бръкна в джоба си и постави на скута й малка кутийка, облечена в тъмночервен марокен.

— Вместо цветя.

Тя свенливо натисна закопчалката и отвори кутийката; върху алено кадифе бе закрепена елегантна швейцарска брошка: овална мозайка на цветно клонче с бордюр от перли и късчета корал, монтирани върху злато. Тя погледна Чарлс с навлажнени очи. Той я улесни и затвори своите. Ърнестина се извърна, наведе се и леко положи една целомъдрена целувка върху устните му; после облегна глава на рамото му, отново погледна брошката и я целуна.

Чарлс се сети за стиха от публичния дом. Прошепна в ухото й:

— Иска ми се сватбата ни да е утре.

Беше съвсем просто: живееш с помощта на иронията, ръководиш се от чувствата и се съобразяваш с общоприетото. Онова, което е можело да стане, е само обект на безучастно и иронично наблюдение; както и това, което още може да стане. С други думи, човек се предава; научава се да бъде такъв, какъвто е.

Чарлс стисна леко момичето за лакътя.

— Скъпа моя, трябва да ти призная нещичко. Отнася се до онази нещастна жена от Малборо Хаус.

Ърнестина се поотдръпна, дръзка, изненадана, почти развеселена.

— Да не говориш за клетата Трагедия?

Той се засмя.

— Боя се, че прозвището, дадено от простолюдието, повече й приляга. — И пак стисна ръката й. — Всъщност всичко е много глупаво и скучно. Ето каква беше цялата работа. При един от опитите ми да намеря някой от така редките морски таралежи…