Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Чарлс пиеше бавно чая си.

— Хайде казвай какво има, Сам, и престани да ми задаваш гатанки.

— Ако се оженя, трябва да напусна, сър.

Острият поглед, с който Чарлс инстинктивно му възрази, показваше колко малко бе мислил по този въпрос. Той се обърна и седна до камината.

— Слушай, Сам, опазил ме Бог да бъда пречка пред женитбата ти, но… нали няма да ме изоставиш толкова скоро преди моята?

— Погрешно ме сфащате, сър. Аз мислех за след това.

— Ще се преместим в много по-голяма къща. Сигурен съм, че жена ми ще се радва Мери да е край нея… така че какво те тревожи?

Сам си пое дълбоко въздух.

— Смятах да се заема с търговия, мистър Чарлс. Но само след като вие се уредите, мистър Чарлс. Знаете, надявам се, че никога няма да ви оставя в нужда.

— Търговия ли? Каква търговия?

— Мерак ми е да си имам едно магазинче, мистър Чарлс.

Чарлс остави чашата си върху набързо поднесената му табла.

— Но имаш ли… искам да кажа… нали знаеш, че трябват готови пари?

— Спестил съм нещичко, мистър Чарлс. И мойта Мери също.

— Да, да, но трябва да се плаща наем и… за бога, човече, нали трябва да се купува стока! Та какъв магазин искаш?

— За галантерийна стока, мистър Чарлс.

Чарлс се вторачи в Сам, сякаш слугата, роден в Лондон, бе решил да приеме будизма, но си спомни една-две дребни случки в миналото, неговата склонност към снобска изтънченост, а също, че поне по отношение на грижата за дрехите Сам не бе давал никакво основание за оплаквания. Чарлс неведнъж (а милиони пъти) му се беше подигравал заради тази му суетност.

— И достатъчно ли си спестил, че да…

— Уви, не, мистър Чарлс. Шъ трябва да пра’им големи икономии.

Настана многозначително мълчание. Сам се занимаваше с млякото и захарта. Чарлс потърка нос досущ по навика на Сам. Загря. Посегна към третата си чаша чай.

— Колко ти трябват?

— Има един магазин, дето ми ’аресва, мистър Чарлс. Искат сто и педесет лири за разрешително и още сто за стоката. Трябват и трийсе лири за наем. — Преди да продължи, той премери Чарлс с поглед. — Не да не съм доволен от вас, мистър Чарлс, ама винаги съм си мечтал за магазин.

— И колко имаш настрана?

Сам се поколеба.

— Трийсе лири, сър.

Чарлс не се засмя, а се извърна и застана до прозореца на спалнята.

— За колко време си ги спестил?

— За три години, сър.

Десет лири на година може да не е много, но, както бързо пресметна Чарлс, те бяха една трета от заплатата му и доказваха много по-голяма пестеливост, отколкото тази, с която самият Чарлс би могъл да се похвали. Той се обърна и погледна Сам, който смирено чакаше — но какво чакаше? — до масичката с чая. В последвалата тишина Чарлс направи първата си фатална грешка — каза на Сам точно какво мисли за неговите планове. Може би до известна степен той искаше да блъфира, да се престори, че изобщо не долавя намека на Сам за онова, което очаква за вярната си служба; преди всичко обаче го подтикваше изконната морална отговорност — далеч не равнозначна на арогантното чувство за превъзходство — на съвършения господар към несъвършения слуга.

— Предупреждавам те, Сам, наумиш ли си нещо над своето положение, очаква те само разочарование. Ако нямаш магазин, ще си нещастен. Но двойно по-нещастен ще си, ако го имаш. — Главата на Сам клюмна още повече. — Освен това свикнал съм с теб, Сам… приятно ми е с теб. По дяволите, не искам да те загубя.

— Знам, мистър Чарлс. Напълно съболезновавам и уважавам чувствата ви, сър.

— Добре тогава. Щом сме щастливи един с друг, нека така да продължава.

Сам сведе глава и се обърна да събере приборите от чая. Разочарованието му беше очевидно; той беше олицетворение на разбити надежди, съсипан живот, непризната добродетел и още десетина други меланхолични образа.

— Хайде, Сам, недей да се правиш на пребито куче. Ако се ожениш за това момиче, естествено ще получаваш заплата като на глава на семейство, а също и нещичко отгоре за начало. Бъди сигурен, че добре ще се погрижа за теб.

— Много любезно от ваша страна, мистър Чарлс. — Гласът обаче беше гробовен, меланхоличният образ остана непокътнат. За миг Чарлс се погледна през очите на Сам. В годините, прекарани заедно, Сам го бе виждал да харчи много пари, а не можеше да не знае, че с женитбата си ще получи още по-голямо богатство; и съвсем естествено и невинно може да е решил, че не е много да поиска двеста или триста лири.

— Не бива да мислиш, че съм скъперник, Сам. Работата е там, че… виж, причината, поради която отидох в Уинсиът, е, че… сър Робърт ще се жени.