Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Чарлс се пресегна и поизправи момиченцето на възглавницата. Обзе го изкушение. Той го вдигна от леглото в дългата му нощничка, обърна се и приседна върху скрина. Като крепеше малкото телце на коленете си, той залюля часовника пред нетърпеливите вече ръчички. То беше топчесто викторианско бебе с очи като малки черни мъниста — миловидна репичка с черна коса. Внезапната промяна на настроението му, възторжените звуци, когато най-сетне улови съблазнителния часовник, развеселиха Чарлс. То започна да гука, а в отговор Чарлс мърмореше: „Да, да, много хубаво, какво добро момиченце.“ В този миг си представи сър Том и сина на епископа. Да можеха да го видят… Какъв завършек на голямата му оргия. Тайнствените тъмни лабиринти на живота; загадката на срещите.

Усмихна се; не защото детето бе породило у него сантиментална нежност, а защото му беше възвърнато чувството за ирония, което на свой ред му даваше някаква вяра в самия себе си. По-рано същата вечер, докато седеше в каретата на сър Том, го бе обзело измамното чувство, че живее в настоящето; струваше му се, че се отрича от миналото и от бъдещето си, а всъщност само се бе гмурнал в порочна и безотговорна забрава. Сега усети много по-дълбоко и истински голямата човешка заблуда за времето: хората го възприемат като път, по който всеки може постоянно да вижда къде е бил и къде вероятно ще бъде, а не прозират истината — времето е за творено пространство, едно настояще, толкова близо до нас, че ние все не можем да го видим.

Чарлс бе преживял тъкмо обратното на Сартровото „повдигане“. Простите мебели около него, топлата светлина от съседната с тая, меките сенки и преди всичко това мъничко същество на коленете му — почти без тегло в сравнение с майка си (но за нея той изобщо не мислеше) — не бяха враждебни предмети, които посягат на свободата му, а жизнен и приятелски свят. Истинският ад беше безкрайно и празно пространство, а именно тези неща го държаха на разстояние. Той изведнъж се почувства достатъчно силен да посрещне бъдещето си, което бе само форма на тази ужасна празнота. Каквото и да му се случеше, щеше да има и други такива моменти; той трябваше и можеше да ги намира.

Вратата се отвори. Проститутката застана на осветения праг. Чарлс не виждаше лицето й, но усети, че за миг тя се изплаши. После се успокои.

— Плака ли, сър.

— Да. Малко. Струва ми се, че вече заспа.

— Трябваше да ходя чак до пиацата на Уорън Стрийт, че тука нямаше пукнат файтон.

— Много си любезна.

Той й подаде детето и загледа как го настанява отново в леглото; после рязко се обърна и напусна стаята. Порови в джоба си, отброи пет суверена и ги остави на масата. Детето се бе събудило отново и майка му пак го утешаваше. Той се поколеба, после безшумно излезе от жилището.

Бе вече в чакащия файтон, когато тя се спусна тичешком по стълбите и застана до вратата му. Впери очи в него. Погледът й беше смутен, почти обиден.

— О, благодаря ви, сър! Благодаря ви!

Чарлс разбра, че в очите й има сълзи: нищо не смущава бедните така, както неспечелените с труд пари.

— Ти си смело и добро момиче.

Той докосна ръката й, вкопчила се в ръба на вратата. После почука с бастуна си по гюрука.

Както вече научихме, Чарлс не се върна в Кенсингтън в същото филантропско настроение, в каквото напусна жилището на проститутката. През време на едночасовото пътуване пак се беше почувствал зле, а бе имал достатъчно време да натрупа и солидно отвращение към себе си. Но като се събуди, мислите му бяха по-ведри. Като всеки мъж, отдаде дължимото на махмурлука, вгледа се свирепо в изпитото си лице и надникна в пресъхналата си вгорчена уста. Реши, че общо взето, става за пред света. На първо време за пред Сам, който влезе с горещата вода и пред когото Чарлс смънка нещо като извинение за сприхавостта си предишната вечер.

— Че аз нищо не съм забелязал, мистър Чарлс.

— Имах доста тежка вечер, Сам. А сега бъди добро момче и ми донеси пълен чайник чай. Ожаднял съм като грешен дявол.

Сам излезе, без да сподели личното си мнение, че дяволското в господаря му не е само жаждата. Чарлс се изми, избръсна и се замисли за… Чарлс. Очевидно не беше донжуан по рождение; но не го биваше и за песимистични угризения. Нима сам Фрийман не бе казал, че още две години може да не взима решение за бъдещето си? Много неща могат да се случат за две години. Чарлс не си каза буквално: „Чичо ми може да умре“, но мисълта витаеше по периферията на съзнанието му. Плътската страна на приключението от предишната вечер му напомни, че скоро ще се радва на законни удоволствия от този род. Но сега трябва да се въздържа. А онова детенце… колко много недъзи на живота трябва да изкупват децата!