Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

— Ари!

Шепот на гласове, входната врата се затръшна. Когато се върна, той я попита не е ли трябвало да й даде пари. Но изглежда, че тази услуга беше включена в цената.

— Няма ли да поседнете, сър?

Тя протегна ръка да поеме шапката и бастуна му, които той още държеше; Чарлс й ги подаде, после прихвана пешовете на фрака си и седна до огъня. Въглищата, които бе прибавила, се разгаряха някак бавно. Тя коленичи между камината и краката му и отново се зае с ръжена.

— Най-добро качество са, пък поемат толкоз бавно. От мазето е. Влажно като в стара къща.

Той наблюдаваше профила й в червеното сияние на огъня. Лицето не бе красиво, но упорито, спокойно, неразсъждаващо. Бюстът й беше добре оформен; китките и дланите й бяха изненадващо нежни, почти крехки. Те и пищните й коси разпалиха за миг желанието му. За малко да протегне ръка и да я докосне, но се отказа. Ще се почувства по-добре, като пийне малко вино. Стояха така минута и повече. Най-сетне тя го погледна и той й се усмихна. За пръв път този ден усети мимолетно спокойствие.

Тя отново се обърна към огъня и промълви:

— Ей сегичка ще се върне. На две крачки е.

Пак потънаха в мълчание. Подобни моменти са много необичайни за викторианците; дори между съпрузите близостта се определяше от железните закони на общоприетото. Но ето го Чарлс, седнал пред огнището на тази жена, за чието съществуване изобщо не знаеше преди един час, като…

— Бащата на момиченцето ти?

— Войник е, сър.

— Войник ли?

Тя се загледа в огъня: спомени.

— Чак в Индия е сега.

— Няма ли да се ожени за теб?

Тя се засмя на наивността му, после поклати глава.

— Даде ми пари, като се роди детето.

С това очевидно искаше да каже, че той е направил всичко, на което човек би могъл да се надява.

— Не можеш ли да намериш друго средство за препитание?

— Има работа. Но цял ден. А като зема да платя и за гледане на малката ми Мери… — Тя вдигна рамене. — Щом веднъж са ти сторили зло, свършено е. Няма връщане назад, тъй че трябва да се оправяш както можеш.

— И смяташ, че това е най-добрият начин?

— Вече не знам друг, сър.

Говореше без признаци на срам или съжаление. Съдбата й бе определена и й липсваше въображението да го осъзнае.

По стълбата се чуха стъпки. Тя стана, отиде до вратата и я отвори още преди да се почука. Чарлс зърна отвън момче на тринадесетина години, явно научено да не наднича, защото очите му останаха наведени надолу, докато тя сама внесе таблата до масата пред прозореца и се върна на вратата с портмонето си. Чу се звън на дребни монети и вратата тихо се затвори. Тя наля чаша вино и му я поднесе, оставяйки до половина пълната бутилка върху трикраката масичка до огъня, сякаш всяко вино трябва да се затопля. После седна и махна салфетката от чинийката върху таблата. С крайчеца на окото си Чарлс видя парче точено, картофи, чаша — очевидно джин с вода, защото едва ли биха й донесли горе само вода. Рейнското вино накиселяваше, но той го пиеше с надежда, че ще замъгли съзнанието му.

Разпалилият се вече огън леко пращеше, съскаше газовата горелка, тихо потракваха съдове — Чарлс не разбираше как изобщо биха могли да стигнат до истинската цел на присъствието му. Изпи още една чаша от вкиснатото вино.

Тя скоро свърши вечерята си, изнесе таблата и пак влезе в полутъмната стая, където спеше момиченцето. След минута се появи отново. Сега бе облечена в бял пеньоар, придържаше го с ръка. Косата й беше разпусната и се стелеше по гърба, а от начина, по който стискаше краищата на пеньоара, личеше, че отдолу е гола. Чарлс се изправи.

— Няма що да бързате, сър. Допийте си виното.

Той наведе очи към бутилката така, сякаш не я бе забелязал досега. После кимна, седна пак и си наля още една чаша вино. Тя се приближи, застана пред него и загръщайки все още с една ръка пеньоара си, с другата се пресегна и намали газта, докато останаха само две малки зелени точици. Светлината на огъня я обливаше, омекотяваше младите й черти; после отново коленичи пред него, обърната към огнището, протегна и двете си ръце към огъня и пеньоарът се открехна. В полусянката той видя полугола бяла гръд.

Тя заговори с лице към огъня:

— Да поседна ли на коленете ви, сър?

— Да… ела.

Той пресуши до дъно чашата. Като прихвана отново пеньоара, тя леко се отпусна на събраните му колене и обви с дясната си ръка раменете му. С лявата си ръка той я прегърна през талията, а дясната, нелепо скована, остана отпусната върху страничната облегалка на креслото. Нейната лява ръка продължи да стиска плата на дрехата, но след малко тя посегна и го помилва по бузата. Миг, после го целуна по другата буза. Очите им се срещнаха. Тя сведе поглед към устните му, уж свенливо, но пристъпи към работата си без свян.