Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Той кимна и се загледа в мрака пред себе си. Изминаха още стотина метра, без да говорят. Усети, че тя малко се отпуска, едва-едва докосва ръката му.

— Ужасен студ зафана.

— Да. — Той я погледна. — Сигурно не ти е все едно.

— Като вали сняг не излизам. Някои излизат, ама аз не.

Отново мълчание. Този път заговори Чарлс:

— Отдавна ли?…

— Откак го чукнах осемнайсет. Две години на май.

— Аха.

В настъпилото мълчание той крадешком я погледна още веднъж. Ужасна сметка загриза съзнанието му: триста шестдесет и пет, кажи го триста „работни дни“, умножено по две… шестотин към едно тя да е прихванала някаква болест. По какъв деликатен начин да попита? Няма как. Издебна, когато светлината отвън падна върху нея, и пак я погледна. По лицето й нямаше нищо. Но колко глупав беше. Що се отнася до болестите, знаеше, че ще е десет пъти по-безопасно в луксозно заведение като онова, което току-що бе напуснал. Що за идея да избере обикновена уличница от столичното простолюдие… Но съдбата му бе вече решена. Сам си я избра. Движеха се на север към Тотнъм Кор Роуд.

— Сега ли искаш да ти платя?

— Аз не придирям, сър. Както ви е угодно.

— Много добре. Колко?

Подвоуми се, после запита:

— Нормално ли, сър?

Той я стрелна с поглед, кимна.

— За цяла нощ обикновено взимам… — лекото й колебание беше трогателно неискрено… — един суверен.

Той бръкна под пелерината си и подаде монетата.

— Благодаря, сър. — Тя я прибра дискретно в чантичката си. После, макар и не направо, все пак отговори на тайните му опасения: — Аз ходя само с джентълмени, сър. Та хич да не му се тревожите.

— Благодаря — отвърна той на свой ред.

Файтонът спря пред къща на тясна уличка, източно от Тотнъм Корт Роуд. Без да се бави, момичето слезе, изкачи няколкото стъпала до вратата и се вмъкна вътре. Кочияшът беше стар, много стар човек, който толкова време бе прекарал на капрата, че сякаш се бе сраснал с широката си надиплена пелерина и ниско нахлупения цилиндър. Той остави камшика на мястото му, измъкна късата лула от устата си и протегна мръсната си шепа за парите, като се взираше напред към другия край на тъмната улица, сякаш не можеше вече да погледне Чарлс. Чарлс бе доволен, че не го гледа, но се почувства много неудобно при мисълта какво може да означава поведението на стария кочияш. За миг се поколеба. Можеше да скочи обратно във файтона, тъй като момичето бе изчезнало… но някакво мрачно упорство го накара да плати.

Настигна проститутката, която с гръб към него го изчакваше в слабо осветен коридор. Щом го чу да затваря вратата, тя се заизкачва по стълбите, без да се обръща. Откъм задната част на къщата се носеха миризми на готвено и приглушени гласове.

Изкачиха два етажа по старо стълбище. Тя отвори вратата и го пусна пред себе си. После мушна резето. Отиде да увеличи пламъчето на лампата над огнището. Сетне разръчка огъня и сложи още малко въглища. Чарлс се огледа. С изключение на кревата всичко в стаята бе вехто, но безупречно чисто. Пиринчените топки на железния креват бяха така излъскани, че изглеждаха като златни. В отсрещния ъгъл имаше параван, зад който Чарлс забеляза мивка. Няколко евтини украшения, няколко евтини щампи по стените. Протритите завеси от моаре бяха спуснати. По нищо не личеше за какво се използва стаята.

— Извинете, сър. Разполагайте се като у дома си. Само за минутка.

Тя влезе в съседната стая. Там беше тъмно и той забеляза, че тя затвори вратата след себе си много леко. Чарлс се приближи до камината и застана с гръб към огъня. През затворената врата чу слабия гласец на разбудено дете и тих успокояващ шепот. Вратата отново се отвори и проститутката се появи. Беше свалила шала и шапката си. Усмихна му се неловко.

— Моята дъщеричка, сър, няма да вдига шум. Златна ми е тя. — Усетила неодобрението му, тя побърза да добави: — На една крачка от тук има гостилница, сър, ако сте гладен.

Чарлс не беше гладен, а и момичето сега не го привличаше. Трудно му беше дори да го погледне.

— Поръчай си каквото искаш ти. Аз не съм… всъщност… може би малко вино, ако има.

— Френско или немско, сър?

— Чаша бяло рейнско вино… Обичаш ли го?

— Благодаря, сър. Ще пратя момчето.

Тя отново изчезна. Чу я да се провиква остро към другия край на коридора: