Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Естествено Сам имаше и непосредствена причина да бъде ядосан. Чарлс бе забравил да го освободи за вечерта, когато отиде да се срещне с Фрийман. Така че Сам бе чакал буден до сред полунощ, а когато чу входната врата да се отваря, бе удостоен само с един навъсен поглед от бяло като платно лице.

— Защо, по дяволите, още не спиш?

— Щото н’ми казахте, че ще вечеряте навън, мистър Чарлс.

— Бях в клуба.

— Добре, сър.

— И да махнеш този нахален поглед от мръсното си лице.

— Добре, сър.

Сам протегна ръка да поеме — или улови — нещата, които Чарлс му хвърляше едно подир друго: като се започне от всякакви горни дрехи и се стигне до унищожителния поглед. След което господарят се заизкачва величествено по стълбата. Съзнанието му беше напълно изтрезняло, но тялото му бе все още пияно, факт, ясно отразен в ехидната усмивка на Сам, която остана незабелязана.

— Точно тъй, мисис Роджърс. Не е на себе си. Снощи беше мъртвопиян.

— Да не повярва човек.

— Още много неща не са за вярване, мисис Роджърс. Ама на, случиха се.

— И да не ще нищо да каже!

— С клещи не биха ми отворили устата, мисис Роджърс. — От обемистите гърди на готвачката се изтръгна дълбока въздишка. Часовникът до печката тиктакаше. Сам й се усмихна. — Но вас ви сече ума, мисис Роджърс.

Несъмнено възмущението, което Сам изпитваше, много скоро щеше да направи онова, което и клещите биха били безсилни да сторят. Но звънецът го спаси и разочарова приятно закръглената готвачка. Сам отиде да вземе десетлитровата кана с гореща вода, която търпеливо чакаше цяла сутрин в задния край на кухненската печка, смигна на другата прислужница и излезе.

Има два вида махмурлук: при единия се чувстваш зле и си замаян, а при другия — пак се чувстваш зле, но с бистър ум. Чарлс се бе събудил и дори бе станал много преди да позвъни. Махмурлукът му беше от втория вид. Той си спомняше твърде ясно събитията от предишната вечер.

Бездруго смътните му щения в онази стая съвсем се изпариха след повръщането. Избраницата със злощастното име веднага стана, облече пеньоара си и влезе в ролята на болногледачка така спокойно, както обещаваше да изпълни и ролята на проститутка. Тя настани Чарлс в креслото до камината, откъдето той пак зърна бутилката с рейнско вино и веднага наново започна да повръща. Този път обаче тя бе приготвила легена от мивката. Стенейки между пристъпите, Чарлс се извиняваше:

— Много съжалявам… крайно неприятно… стомахът ми нещо…

— Няма нищо, сър, няма нищо. Само се отпуснете.

Не му оставаше нищо друго. Тя донесе шала си и го заметна през раменете му. Той седеше нелепо като стара баба, прегърбен над легена върху коленете си, с наведена глава. След малко започна да му става по-добре. Иска ли да поспи? Да, но в собственото си легло. Тя отиде до прозореца, погледна към улицата, после излезе от стаята, а в това време той започна да се облича с несигурни движения. Тя се върна също облечена. Чарлс я погледна ужасен:

— Ти да не би да…

— Ще ви намеря файтон, сър. Само ме почакайте.

— А, да… Благодаря ти.

Той седна пак, а тя излезе от къщата. Макар никак да не бе сигурен, че му е минало, дълбоко в душата си Чарлс чувстваше някакво облекчение. Все едно какви са били намеренията му, нали не извърши фаталното. Беше се втренчил в тлеещия огън и колкото и да е странно, едва забележимо се усмихна.

От съседната стая се чу слабо проплакване. Тишина, после звукът се разнесе отново — този път по-силно и по-продължително. Детето явно се беше събудило. Плачът му — мълчание, хленч, давене, мълчание, хленч — стана непоносим. Чарлс отиде до прозореца и дръпна пердетата. Мъглата му пречеше да вижда надалеч. Наоколо нямаше жива душа. Той осъзна колко нарядко се чуват вече конски копита и се сети, че момичето сигурно е трябвало да иде доста далеч, за да му намери файтон. Както стоеше и се чудеше какво да прави, на стената откъм съседното жилище силно се издумка. Гневен мъжки глас се провикна заканително. Чарлс се поколеба, сетне остави шапката и бастуна си на масата и отвори вратата на другата стая. В сумрака той различи скрин и голям сандък. Стаята бе съвсем малка. Отсреща до стола с нощното гърне имаше малко креватче на колелца. Плачът на детето отново прониза малката стая. Чарлс стоеше в светлината на вратата оглупял, като страховит черен великан.

— Шшшт, шшшшт! Майка ти скоро ще се върне.

Естествено непознатият глас подейства още по-зле. „Писъците станаха толкова пронизителни, че сигурно са разбудили всички съседи“, помисли си Чарлс. Той си блъскаше главата какво да направи, сетне пристъпи в тъмнината и се приближи до детето. Като видя колко е малко, разбра, че всякакви думи са безполезни. Наведе се над него и нежно го поглади по главицата. Горещи малки пръстчета хванаха неговите, но плачът продължи. Мъничкото сгърчено личице бълваше с поразителна сила огромния си заряд от страх. Трябваше бързо да се намери някакво средство за противодействие. И Чарлс се досети. Опипом извади часовника си, откачи ланеца от джоба на жилетката и го залюля над детето. Това подейства веднага. Плачът премина в скимтене. Малките ръчички се протегнаха да хванат примамливата сребърна играчка, сграбчиха я, после я загубиха в завивките; детето се помъчи да седне и не успя. Писъците отново започнаха.