Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Самата Терпсихора, предполагам, едва ли би удостоила с покровителството си публиката, към която след десетина минути се присъединиха нашите трима приятели, защото те не бяха единствените посетители. В обширната приемна, до която се стигаше по тясна и шумна пресечка на една от широките улици малко встрани от сърцето на Хеймаркет и която бе обзаведена по най-добрия парижки вкус, седяха още шест-седем млади мъже и неколцина по-възрастни, между които Чарлс разпозна един от стълбовете в Камарата на лордовете. В края на салона, осветен с полилеи, имаше малък подиум, закрит с тежки червени завеси, по които със сърма бяха избродирани две двойки сатири и нимфи. Единият сатир бе изобразен точно в мига преди да обладае своята пастирка, а другият бе приет вече в обятията на избраницата си. Над завесите върху декоративно разгънат позлатен свитък с черни букви бе изписана Carmina Priapea XLIV.

„Veile quid hanc dicas, quamvis sim legneus, hastam, oscula dat medio si qua puella mihi?

Augure non opus est: ’in me’ mihi crédité, dixit, ’utetur veris viribus hasta rudis.“ 57 57 Това е гласът на бог Приап — в градините на Рим било обичай да се поставят негови малки дървени изображения, за да плашат крадците и да носят плодородие. „Искаш да знаеш защо момичето целува моето копие, макар да съм направен от дърво? Ще се сетиш и без да си особено проницателен.“ „Дано, мисли си то, мъжете да ме пронизват с това копие… колкото може по-силно.“ — Б.а.

Темата се повтаряше и в множеството различни гравюри в позлатени рамки, окачени между прозорците със спуснати завеси. Момиче с разпуснати коси и с костюм а ла мадам дьо Камарго 58 58 Прочута френска танцьорка (1710–1770). — Б.пр. вече поднасяше на чакащите господа шампанско „Рьодерер“. В дъното дама на около петдесет години с много руж по страните, но по-пристойно облечена, дискретно оглеждаше клиентелата си. Въпреки голямата разлика в професиите мислите й не се различаваха много от тези на мисис Ендикот в Екситър — само дето правеше сметките си не в шилинги, а в гвинеи.

Сцени като тази, която последва, са претърпели в хода на историята много по-малко промени от всяка друга човешка дейност; онова, което се извърши пред очите на Чарлс тази нощ, се е извършвало и пред Хелиогабалус, без съмнение и пред Агамемнон; извършва се и днес в безброй вертепи на Сохо. Онова, което най-много ми допада в неизменността на тази древна форма на забавление, е, че тя позволява на човек да заимства от въображението на другиго. Неотдавна се рових из лавиците на най-добрия — но доста немарлив — антиквар. Поставена небрежно в раздела „Медицина“ между „Въведение в хепатологията“ и „Болести на бронхиалната система“, открих книга с още по-скучното заглавие „История на човешкото сърце“. Оказа се съвсем не скучната история на един разврат. Първото й издание е от 1749 — годината, в която излиза и шедьовърът в този жанр „Фани Хил“ от Клеланд. Авторът не притежава неговото майсторство, но ще свърши работа.

„Първата къща, в която влязоха, бе известно бордело и там попаднаха на цяло ято градски яребички, много по-апетитни от всичко онова, което дотогава Камило бе улавял в мрежата си из провинцията; сред тях беше и прочутата Саломея на сарая — мис М., чието присъствие науми нашата безпътна компания да покаже на новия член представление, каквото не ще да е сънувал. Въведоха ги в голям салон, поднесоха вино, после виночерпецът бе отпратен и след първото чукване на дамите бе наредено да се приготвят. Те незабавно останаха по евино облекло. Камило започна да се отвращава от твърде голямото безсрамие на дамите: престана да усеща онова особено вълнение, което изпитваше в началото, и му се искаше компанията да ги отпрати. Неговите другари обаче не искаха да се разделят с тях, преди да са видели цялото представление. Щедро възнаграждавани за всяка новост в безсрамните си изобретения, нимфите не чакаха молби, за да удовлетворят младите разгулници, а продължаваха без сянка от срам да им показват докъде може да стигне човешката низост.

Последното им постижение дотолкова разпали тези синове на Покварата, че те предложиха за финал на сцената всеки от тях да си избере по една дама. Но нимфите не се съгласиха на подобна крайност, тъй като правилото на тези девици бе никога да не допускат близостта на мъж от страх да не опорочат занаята си. Това много изненада Камило, понеже предишното им държане го бе довело до заключението, че няма проява на порока, на която те да не се съгласят за пари. И макар че, преди да откажат, необузданото им блудство бе прогонило почти всякаква мисъл да легне с някоя от тях, сега желанието му бе тъй силно, сякаш те бяха скромни девици, на чиято разпуснатост не бе станал свидетел; и той ги молеше да склонят не по-малко настойчиво от другите мъже в компанията.“