Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Тази дилема може да ви се струва крайно отживяла; и аз не пледирам в защита на джентълмена аристократ, който в 1969 година е в много по-голяма степен отмиращ вид, отколкото дори песимистичното въображение на Чарлс можеше да си представи в онази далечна априлска вечер. Смъртта е не в природата на нещата; тя е самата природа на нещата. Умира обаче само формата. Материалната същност е безсмъртна. В тази приемственост на отмрели форми, която наричаме съществование, тече нещо като „живот след смъртта“. Най-добрите качества на викторианския аристократ откриваме още у достойните рицари и preux chevaliers 54 54 Храбрите рицари (фр.). — Б.пр. от средновековието; можем да ги открием и днес у съвременните джентълмени — онези, които наричаме учени, тъй като това е посоката, която очевидно е поел потокът. С други думи, независимо дали е аристократична или егалитарна, всяка цивилизация има нужда от някакъв самоанализиращ се, етичен елит; елит, обвързан от някакви норми на поведение, част от които може да са много неетични и поради това, в края на краищата, да вещаят отмирането на своята форма, макар че заложената в тези норми цел е благородна: те служат за опора или за структура, което им позволява да проявят положителната си функция в историята.

Може би не виждате кой знае каква връзка между рицаря Чарлс от 1267 година, усвоил френските понятия за целомъдрие и устремен към светия граал, нашия Чарлс от 1867 с презрението му към търговията, и Чарлс от днешно време, ученият в областта на компютрите, който е глух за писъците на чувствителните хуманисти, започнали да осъзнават, че са излишни. Но връзка има: всички те са отхвърляли или отхвърлят притежанието като цел на живота — било то женското тяло, високата печалба, независимо на каква цена, или пък правото да диктуват темповете на прогреса. Ученият също е форма; и ще бъде заменен от друга форма.

Ето това е великата и извечна поука на евангелския мит за Изкушението в Пустинята. Всеки проницателен и образован човек непременно има и своята пустиня, а в някой миг от живота си среща и изкушението. И това, че се отказва от съблазните, може да е глупаво, но не лошо. Току-що сте отхвърлили примамливо предложение в областта на приложната наука, за да продължите академичната си работа? Последната ви изложба не е имала търговския успех на предишната, но вие смятате неотклонно да се придържате към новия си стил? Или тъкмо сте взели някакво решение, върху което не сте допуснали да повлияе личната облага, възможността да притежавате нещо? Не омаловажавайте тогава съображенията на Чарлс като празен снобизъм. Оценете ги правилно — като на човек, който се мъчи да надвие историята. Макар сам да не го съзнава.

Чарлс не се ръководеше единствено от обикновения човешки инстинкт за самосъхранение; зад себе си имаше много години на размисъл, анализ, самопознание. Сякаш искаха от него да плати за цялото си минало с най-доброто от себе си; макар че не бе успял да нагоди мечтите си към действителността, не можеше да повярва, че всичко, което е искал да бъде, няма стойност. Бе търсил смисъла на живота, дори нещо повече: вярваше — нещастен клоун! — че понякога го е зървал. Негова ли бе вината, че му липсваше дарбата да покаже и на другите тези мимолетни проблясъци? Че външните наблюдатели го възприемаха като повърхностен, като безнадежден аматьор? Поне бе научил, че смисълът на живота не се намира в магазина на Фрийман.

Но в основата на всичко, поне у Чарлс, беше учението за оцеляването на най-приспособените и особено онази страна от него, която той бе обсъждал — в разговор, пропит от оптимизъм — с Гроган през онази нощ в Лайм: че за човешкото същество способността да се самоанализира не е нищо друго, освен особено предимство в борбата за оцеляване. И двамата мъже бяха погледнали на това като на доказателство, че свободната воля на човека не е застрашена. Ако трябва да се промени, за да оцелее — което дори фриймановци не можеха да отрекат, — човек поне има право да избира начина. Но теорията е едно, а практиката, убеждаваше се Чарлс, съвсем друго.

Беше в капан. Невъзможно, но факт.

За миг той застана срещу страшния натиск на своето време; после усети хлад, до мозъка на костите го прониза леден гняв срещу Фрийман и фрийманщината.

Даде с бастуна си знак на един минаващ файтон. Качи се, потъна в омазнената кожена седалка и притвори очи; в съзнанието му изплува утешителен образ. Надежда? Смелост? Решителност? Боя се, че не. Представи си чаша млечен пунш и бутилка шампанско.