Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Млечният пунш и шампанското може да не са много дълбок философски завършек при такива душевни терзания, но в Кеймбридж постоянно ги препоръчваха като разрешение на всички съществуващи проблеми и макар че проблемите на Чарлс се бяха увеличили, откакто бе напуснал университета, по-добро средство той не знаеше. За щастие, подобно на много други клубове на английски аристократи, и неговият клуб се ръководеше от простото и доходно правило, че студентските години са най-хубавите в живота на мъжа. Клубът осигуряваше всичко, което услаждаше живота в богатите колежи, но без досадните подробности от рода на декани, преподаватели и изпити. С една дума, угаждаше на юношата в мъжа. Предлагаше и превъзходен млечен пунш.

Случи се така, че първите двама членове на клуба, които Чарлс забеляза, щом влезе в пушалнята, му бяха състуденти. Единият, син на епископ, се бе прославил като срам и позор на баща си. Другият бе баронет, какъвто и самият Чарлс до неотдавна очакваше да стане. Роден с голям къс от Нортъмбърлънд в джоба си, сър Томас Бърг се бе оказал твърде здрава скала, за да го помести историята. От незапомнени времена дедите му се бяха занимавали само с лов, стрелба, пиене и разврат; верен на традицията, техният потомък вървеше по стъпките им. Той впрочем бе главатарят на веселата компания, в която Чарлс бе попаднал, докато учеше в Кеймбридж. Прословути бяха подвизите му в стила на Казанова. Правени бяха няколко опита да го изхвърлят от клуба, но тъй като той го снабдяваше с въглища от мините си, и то на такава цена, че все едно ги подаряваше, благоразумието на по-мъдрите все надделяваше в негова полза. Всъщност в начина му на живот имаше и нещо почтено. Той блудстваше без срам, но и без лицемерие. Бе щедър до крайност: половината от по-младите членове на клуба по някое време му бяха ставали длъжници; а заемите му бяха заеми на джентълмен — с безкрайно удължим срок и без лихва. Той винаги пръв откриваше залаганията, щом имаше за какво да се обзалагат; и все с по нещо напомняше на прекалените светци — освен на най-непоправимите — за времето, когато не са били така целомъдрени. Беше набит, нисък, вечно зачервен от виното и от вятъра; а очите му имаха прелестната невинност, невъзмутимо синята откровеност на грешните ангели. Щом видяха Чарлс да влиза, тези очи се присвиха.

— Чарли! Какво, по дяволите, правиш без брачни вериги?

Чарлс се усмихна, не без известно чувство на тъжна глуповатост.

— Добър вечер, Том. Как си, Натаниъл? — С неизменната пура в уста, черната овца в семейството на клетия епископ вдигна вяло ръка. Чарлс се обърна отново към баронета: — Пуснат съм под гаранция. Малката е в Дорсит на бани.

Том смигна:

— И си тръгнал да глътнеш въздух… или алкохол, а? Ами че тя била розата на сезона, чувам. Нат разправя. Позеленял е, да знаеш. Дявол да го вземе този Чарли, вика, да грабне най-хубавото момиче и най-добрата партия — не е честно, нали, Нат?

Синът на епископа страдаше от хронично безпаричие и Чарлс се сети, че му е завидял не заради хубостта на Ърнестина. В деветдесет процента от случаите в такъв миг той би се от правил към библиотеката или би отишъл при някой по-невинен познайник. Но днес остана с двамата. Ще „обсъдят“ ли по един пунш и шампанско? Да. И така той седна с тях.

— А как е почитаемият чичо, Чарлс? — Сър Том отново смигна, но по такъв характерен за него начин, че беше невъзможно да му се обидиш. Чарлс измърмори, че чичото се радва на най-доброто здраве.

— Как е с хрътките? Питай го дали му трябва чифт от най-добрите нортъмбърландки. Същински ангели, макар че, признавам, не съм ги отглеждал аз. Торнадо… Помниш ли Торнадо? Негови внучета.

Едно лято Торнадо бе прекарал тайно цял семестър в квартирата на сър Том в Кеймбридж.

— Помня го. И глезените ми също го помнят.

Сър Том се усмихна широко.

— Аха, беше ти хвърлил око. Хапеше само каквото обича. Милият стар Торнадо… мир на праха му. — Той пресуши чашата пунш със скръбно изражение, което разсмя двамата му партньори. А това бе жестоко, защото скръбта беше съвсем искрена.