Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Лишен от основното си качество, Чарлс сякаш беше гол: това е може би най-точното определение на състоянието му. Вече не знаеше какво всъщност го бе накарало да отиде при бащата на Ърнестина; целият въпрос можеше да се обясни с писмо. Но щом неговите скрупули изглеждаха сега нелепи, тогава същото се отнасяше и за всичките приказки за бедност, за необходимостта да поограничи разходите си. В онези дни, и особено в подобна опасно мъглива вечер, по-заможните се движеха с карети; щом вървиш пеша, значи си беден. Затова почти всички хора, които Чарлс срещаше, бяха от по-низшите класи: слуги от големите къщи в Мейфеър, чиновници, продавачи в магазините, просяци, улични метачи (професия, много по-разпространена в епохата на коня), амбулантни търговци, гамени, една-две проститутки. Чарлс знаеше, че сто лири годишно доход за всекиго от тях биха били цяло състояние; а той току-що беше получил съчувствия, че ще трябва да свързва някак двата края с двадесет и пет пъти по-голяма сума.

Чарлс не беше предшественик на социализма. Той не гледаше на привилегированото си икономическо положение като на морално престъпление, защото съвсем не се смяташе за привилегирован в други отношения. На всяка крачка виждаше доказателства за това. Повечето от онези, покрай които минаваше и които го отминаваха, не изглеждаха нещастни от съдбата си — с изключение на просяците, а те трябваше да имат нещастен вид, за да успеят. А той бе наистина самотен, чужд на всичко и нещастен. Съзнаваше, че цялата бутафория, която социалното положение на аристократ го задължаваше да издигне около себе си, е като тежката броня, предопределила смъртта на гигантските праисторически влечуги. Мисълта за допотопните чудовища го накара да забави крачка. Стигнал до редица малки магазинчета, той дори спря — клета жива вкаменелост — и се загледа в по-чевръстите и по-приспособени видове, които се блъскаха насам-натам пред него, подобно амеби под микроскоп.

Две латерни се надсвирваха, някакво банджо се мъчеше да ги заглуши. Продавачи на картофено пюре, варени крачета („Айде на крачетата, парят, парят“), печени кестени. Старица с табла кибрити, друга с кошница нарциси. Разносвачи на вода, миячи, метачи с килнати шапки, занаятчии, заврени в работилнички кутийки, и цяла сган невръстни дрипльовци, насядали по стълби, тротоари, облегнати по стълбовете, малки лешояди. Както подтичваше, за да се стопли, едно от тези хлапета — босо като повечето — се спря и свирна предупредително; тутакси друго момче размаха сноп цветни щампи и хукна към Чарлс, застанал зад кулисите на тази многолюдна сцена.

Чарлс побърза да свърне към някоя по-тъмна улица. Подгони го дрезгав гласец, запял насмешливите и вулгарни куплети, които звучаха из целия Лондон през онази година.

Когато най-сетне се отърва от гласа и подигравателния рефрен, Чарлс се подсети за другата съставка на лондонския въздух — не така осезаема, но постоянна като саждите — уханието на греха. То идеше не толкова от жалките уличници, които се шляеха тук-там — жени, които го проследяваха с поглед, без да го заговорят (твърде явно личеше, че е аристократ, а те диреха по-дребна плячка), — колкото от общата анонимност на големия град; от чувството, че тук всичко може да се скрие, всичко може да мине незабелязано. На всяка крачка в Лайм дебнеха зорки очи, а това бе град на слепци. Никой не се обръщаше след него. Беше почти невидим, не съществуваше; усещаше се свободен, но това бе ужасно чувство, защото той всъщност бе изгубил свободата си — точно както и Уинсиът. Всичко бе изгубено; и всичко му напомняше тази загуба.

Покрай него минаха забързани мъж и жена, говореха на френски, бяха французи. И тогава Чарлс усети, че му се иска да е в Париж, а после да е в странство… да пътува. Отново! „Да можех да избягам, да можех да избягам…“ — заповтаря той полугласно; после строго смъмри себе си, че е толкова далеч от действителността, толкова романтичен, толкова безотговорен. Подмина дълъг ред конюшни, на чието място днес се кипрят кокетни скъпи къщи. Сред шум и суетня чистеха и тимаряха коне, изкарваха екипажи, докато ги впрягаха, животните чаткаха подкованите си копита, един кочияш миеше отвън каретата и високо си подсвиркваше — всички се готвеха за нощния живот. Поразителна идея мина през ума на Чарлс: по-низшите класи са по-щастливи от висшите. Те не бяха — както се опитваха да внушават радикалите — страдащата инфраструктура, която пъшка под скъпите прищевки на богатите, а по-скоро доволни паразити. Спомни си как преди няколко месеца в парка на Уинсиът бе попаднал на един таралеж. Щом го докосна с бастуна си, животинчето се сви на кълбо и между щръкналите бодли Чарлс видя рояци разсърдени бълхи. Тогава биологът в него разбра истинската същност на таралежа: животно, чийто единствен начин на защита бе да лежи като мъртво, наежило бодлите си — досущ чувствителен аристократ.