Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Вперил поглед в бюрото си, тапицирано с позлатен по краищата червен марокен, мистър Фрийман се покашля, изглеждаше, че обмисля своята присъда, но в последния момент промени намерението си:

— Това е много изненадващо. Много изненадващо.

Последва ново мълчание, в което Чарлс се почувства едновременно раздразнен и развеселен. Разбра, че му предстои да изпита порядъчна доза от помпозността на таткото. Но тъй като сам си я бе търсил, не му оставаше нищо друго, освен да чака търпеливо в мъчителната тишина, която последва, и да преглътне този незадоволителен отговор. Реакцията на мистър Фрийман всъщност подобаваше повече на търговец, отколкото на джентълмен, защото първата му мисъл бе, че Чарлс е дошъл да иска увеличение на зестрата. Той можеше да си го позволи с лекота, но едновременно с това го осени и ужасното предположение, че Чарлс през цялото време е знаел за вероятния брак на чичо си. От всичко най-много мразеше да го изиграят във важна сделка, а тази в края на краищата засягаше най-скъпата стока. Чарлс се осмели да наруши мълчанието:

— Едва ли е нужно да добавя, че решението на моя чичо бе голяма изненада и за самия мен.

— Разбира се, разбира се.

— Сметнах, че е мой дълг да ви уведомя за него незабавно и лично.

— Много правилно от ваша страна. А Ърнестина… тя знае ли?

— На нея съобщих най-напред. Естествено тя е повлияна от чувството, с което ми направи чест да ме удостои. — Чарлс се поколеба, после бръкна в джоба си. — Нося ви писмо от нея. — Стана и го постави на бюрото, а мистър Фрийман впери в плика умните си сиви очи, видимо зает с други мисли.

— Вие все още имате доста приличен личен доход, нали?

— Не мога да твърдя, че съм изпаднал до просяшка тояга.

— Към което трябва да добавим възможността, че вашият чичо може би няма да има щастието да се сдобие с наследник.

— Така е.

— И сигурността, че Ърнестина няма да дойде при вас без полагаемия й се дял.

— Щедростта ви е голяма.

— А един ден аз ще бъда призован за вечен покой.

— Уважаеми господине…

Джентълменът бе надделял. Мистър Фрийман се изправи.

— Това ще си остане между нас. Ще бъда съвсем искрен с вас, драги Чарлс. Основната ми грижа е щастието на моята дъщеря. Не е необходимо да ви казвам какво струва тя във финансов смисъл. Когато поискахте ръката й, една от главните ви препоръки в моите очи бе увереността ми, че съюзът ще се основава на взаимни достойнства и взаимно уважение. Сега имам вашите уверения, че промяната в материалното ви положение е дошла и за вас като гръм от ясно небе. Никой, който познава вашата висока нравственост, не би могъл да ви припише непочтени подбуди. Това е единственото ми безпокойство.

— Както и на мен, сър.

Последва ново мълчание. И двамата знаеха за какво всъщност става дума: сега бракът щеше да стане тема на злобни клюки. Щяха да приказват, че Чарлс е подушил за брака на чичо си още преди да поиска ръката на Ърнестина, а на нея щяха да се подиграват, че е загубила титлата, която съвсем лесно би купила другаде.

— А сега ще прочета писмото. Моля да ме извините.

Той взе златния си нож за отваряне на писма и разряза плика. Чарлс отиде до прозореца и зарея поглед към дърветата в Хайд Парк. Отвъд редицата файтони на Бейзуотър Роуд забеляза едно момиче — продавачка или прислужница, ако се съди по вида й, — което седеше и чакаше на пейка пред оградата; в това време до нея се приближи войник с червена куртка. Поздрави чинно… и тя се обърна. Беше твърде далеч и Чарлс не виждаше лицето й, но радостта, с която се обърна, показваше, че двамата са влюбени. Войникът взе ръката й и я притисна за миг до сърцето си. Казаха си нещо. После тя го хвана под ръка и те се запътиха бавно към Оксфорд Стрийт. Унесен в тази малка сцена, Чарлс се сепна, когато мистър Фрийман застана до него с писмото в ръка. Усмихваше се.

— Може би трябва да ви прочета какво пише тя в послеписа. — Той намести очилата си със сребърни рамки. — „Ако дори за миг се вслушаш в глупостите на Чарлс, ще го накарам да избяга с мен в Париж.“ — После измери с поглед Чарлс. — Изглежда, че нямаме друг изход.

Чарлс едва-едва се усмихна.

— Ако ви е необходимо още малко време да поразмислите…

Мистър Фрийман постави ръка върху рамото на благоразумния годеник.

— Ще й пиша, че избраникът й приема бедите дори още по-достойно от благополучието. И мисля, че колкото по-скоро се върнете в Лайм, толкова по-добре ще бъде.

— Много съм ви задължен.

— А аз на вас още повече, загдето правите дъщеря ми така щастлива. Писмото й не е чак толкова лекомислено.