Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Сега тя влезе бързо в стаята и затвори вратата. Запали клечка кибрит, поднесе пламъчето към фитила на лампата, постави отгоре „шишето“ и абажурът от млечно стъкло нежно прогони мрака. После отривисто смъкна бонето и с привичен жест разпусна косите си. Сложи на масата платнената чанта, която носеше, очевидно нетърпелива да я разтвори още преди да е съблякла палтото си. Бавно и внимателно започна да изважда едно по едно опакованите неща и да ги нарежда върху зелената покривка. Сетне остави чантата на земята и се зае да разопакова покупките си.

Най-напред се появи един стафърдшърски чайник, украсен с рисунка на къщичка край поточе и двама влюбени (тя се взря във влюбените); после каничка във формата на дебел веселяк, но не от онези крещящо оцветени викториански грозотии, а изящен малък предмет в бледомораво и нежножълто, със светлосиня глазура върху лицето на шишкото (специалистите по керамика биха разпознали Ралф Лий). Двете покупки бяха стрували на Сара девет пенита в един магазин за стари порцеланови предмети; каничката бе напукана и щеше още да се напука с времето, което мога да докажа, тъй като я купих преди година-две за много повече от трите пенита, дадени от Сара. За разлика от нея аз я харесах заради Ралф Лий. А тя — заради усмихнатото човече.

Макар още да не сме се убедили в това, Сара имаше естетически усет. А може би и емоционален усет: реакция срещу ужасния декор, в който се намираше. Тя нямаше никаква представа за възрастта на своята каничка. Но смътно долавяше, че е била много използвана, минала е през много ръце… и сега беше нейна. Сега беше нейна и тя я постави на полицата над камината и все още с палто, я загледа по детски в захлас, сякаш да се наслади на всеки атом от неизпитваното досега чувство, че притежава нещо.

Унесът й бе нарушен от стъпки в коридора. Тя хвърли бърз плах поглед към вратата. Стъпките отминаха. Тогава Сара свали палтото си и поразбута огъня да пламне, после окачи над него бакърен чайник. Пак се върна към другите си покупки: смачкана кесия с чай, друга със захар и малка метална каничка за мляко, които постави до порцелановия чайник. Взе другите три пакета и отиде с тях в спалнята: легло, мраморна мивка, малко огледало и жалко парче килим — това бе всичко. Но очите й бяха само в пакетите. Първият съдържаше нощница. Тя не я изпробва, а я положи на леглото; после отвори втория. Беше тъмнозелен вълнен шал с ресни от смарагдовозелена коприна. Тя го загледа направо прехласната — без съмнение дори само заради цената му, тъй като бе струвал повече от всички останали покупки, взети заедно. Най-сетне замечтано го вдигна и допря меката фина тъкан до лицето си, загледана в нощницата; после отдели един кичур от кестенявата си коса и го разстла върху зеления шал — първата проява на чисто женска суетност, която съм й позволил досега. В следващия миг раздипли целия шал — широк около метър — и загърна раменете си. Вгледа се пак, този път в огледалото, върна се при леглото и нагласи шала около раменете на нощницата.

Разви и третия най-малък пакет. Беше само руло бинт, което, след като поспря за миг да погледне пак зеленобелия тоалет на леглото, тя отнесе в другата стая и прибра в едно от чекмеджетата на махагоновия скрин тъкмо когато капачето на чайника започна да трака.

В кесията на Чарлс имаше десет златни монети и това бе достатъчно — независимо от всичко останало — да промени отношението на Сара към външния свят. Всяка нощ, откакто за пръв път преброи тези десет късчета злато, тя ги броеше отново и отново. Не като скъперник, а като човек, който отива да гледа един и същи филм няколко пъти — само заради непреодолимото удоволствие от интригата и от някои образи…

Първите дни след пристигането си в Екситър тя не похарчи почти нищо — само малко за храна, и то съвсем дребни суми от спестяванията си. Заглеждаше се обаче по витрините: в дрехите, столовете, масите, храните, вината и в стотици неща, които бяха започнали да й се струват враждебни, присмехулни и фалшиви — като двуличните жители на Лайм, които отбягваха погледа й, щом я видеха да се задава, и се подсмиваха, като отминеше. Ето защо толкова дълго време не се решаваше да си купи порцеланов чайник. Можеше да мине и с чайника, в който вареше водата; беднотията я бе приучила да няма, така издъно бе изкоренила желанието й да прави покупки, че — като моряк, преживял седмици с по половин бисквита на ден — тя не можеше да изяде всичката храна, която сега бе на нейно разположение. Това не означаваше, че е нещастна; напротив. Просто се радваше на първата си ваканция, откакто бе напуснала училище.