Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Ето, че попаднах под сянката — съвсем на място — на великия романист, извисил снага над тази част от Англия, за която пиша. Като си спомним, че Харди пръв се опита да счупи печата, поставен от викторианската буржоазия върху предполагаемата Пандорина кутия на секса, любопитен — и парадоксален — е фанатизмът, с който самият той е бдял над печата на своя сексуален живот и този на родителите си. Това, разбира се, ще си остане негово неотменно право. Малко литературни тайни — неговата е била разбулена едва след 1950 година — са били така дълго запазени. Тази тайна, както и селската действителност във викторианска Англия, за която се опитах да дам представа в тази глава, са отговор на прочутия упрек, от правен от Едмънд Гос: „Какво чак толкова стори Провидението на мистър Харди, че той се надигна сред орната земя на Уесекс и размаха юмрук срещу Създателя?“ Със същото основание Гос би могъл да попита защо Атридите са размахали бронзовите си юмруци към Микена.

Но нека не се ровим много дълбоко в сенките край Егдън Хийт. Със сигурност се знае, че през 1867 двадесет и седем годишният Харди се върнал в Дорсит от Лондон, където завършил архитектура, и дълбоко се влюбил в шестнадесетгодишната си братовчедка Трайфина. Двамата се сгодили. Пет години по-късно по необясними причини годежът бил развален. Макар и да не е напълно доказано, явно е, че годежът е бил развален, когато Харди разкрил много зловеща семейна тайна: Трайфина не му била братовчедка, а незаконородена дъщеря на незаконородената му полусестра. В множество стихотворения на Харди се загатва за това: „Край градинската врата“, „Тя не се обърна“, „Нейното безсмъртие“ 51 51 Не най-великото, но едно от най-показателните в това отношение стихотворения, които Харди е писал. Първият му вариант датира вероятно от 1897 г. Гос е задал паметния си въпрос в една рецензия за „Невзрачният Джуд“ от януари 1896 г. — Б.а. и много други. Доказано е, че в семейството е имало и няколко по-късни случая на незаконородени деца по майчина линия. Самият Харди се е родил „пет месеца след олтара“. Благочестивите твърдят понякога, че той развалил годежа си по класови причини: бил вече твърде издигнат млад господин, за да се задоволи с простата девойка от Дорсит. Вярно е, че през 1847 се оженил за момиче от по-горна класа — ужасно студената Лавиния Гифърд. Но Трайфина била изключителна млада жена: на двадесет години тя станала директорка на училището в Плимут, след като завършила учителския колеж в Лондон пета по успех. Много допустимо е, че някаква ужасна семейна тайна ги е принудила да се разделят. Но в едно отношение тази тайна е била благодатна, защото никой английски гений не се е посветил така изцяло на една-единствена муза. На нея дължим най-прекрасните му любовни елегии. Дължим й също Сю Брайдхед и Тес, които са копие на Трайфина по дух; а че романът „Невзрачният Джуд“ е посветен на нея, се намеква дори в предговора, написан от самия Харди: „Сюжетът е замислен през 1890 година… и някои от обстоятелствата са свързани със смъртта на една жена…“ Трайфина, омъжена вече за друг, е умряла същата година.

Ето как сблъсъкът между страстта и отричането, между вечно живия спомен и вечното потискане, между отдаването на лиричното и трагичния дълг, между срамните факти и благородното им пресътворяване е стимулирал и хвърля светлина върху един от най-великите писатели на епохата. Това исках да ви напомня, като се отклоних.

Но да се върнем на думата си. Вече сте отгатнали защо Сам и Мери се бяха запътили към плевнята; и тъй като не отиваха за първи път, може би сега разбирате по-добре причината за сълзите на Мери… както и защо тя бе малко по-посветена в тайните на греха, отколкото можеше да се съди от пръв поглед по деветнадесетгодишното й лице; или отколкото би могло да се съди — ако бяхте минали през Дорчестър по-късно същата година — по лицето на по-добре образованата, макар и с три години по-млада Трайфина — загадъчното момиче от истинския свят, до бледия млад архитект, току-що завърнал се от петте мрачни години в столицата, който ще стане („Додето пламък не погълне нейните гърди, коса и устни“) съвършен символ на най-типичната за своята епоха мистерия.

Преди сто години Екситър е бил доста по-отдалечен от столицата, отколкото днес, и затова сам си е осигурявал някои от онези места за порочни развлечения, заради които днес цяла Англия се тълпи в Лондон. Би било преувеличено да се каже, че в 1867 градът е имал квартал с червени фенери, но все пък не са му липсвали безпогрешно разпознавани по предназначението си заведения, доста встрани от центъра и от дезинфекциращото влияние на Катедралата. Те се намирали в онази част на града, която се спуска стръмно към реката; някога, по времето (вече след 1867), когато градът е бил голямо пристанище, тук е бил центърът на живота в Екситър. В този лабиринт от улички имало все още много къщи от епохата на Тюдорите — сумрачни, вмирисани, пренаселени, — публични домове, танцувални салони и кръчми, но най-много от всичко били падналите момичета и жени — неомъжени майки, държанки, цяло селище с обитатели, побягнали от душната атмосфера на селата и малките градчета на Девън. Накратко, този район, препълнен с евтини пансиони и хотели, като онзи в Уеймът, описан от Сара, им предлагаше укритие, сигурно убежище от вълните на суровия морал, заливащи живота из цялата страна. В това отношение Екситър не е правел изключение: всички по-големи провинциални центрове по онова време е трябвало да отредят място на тази злощастна армия от жени, ранени в битката за всестранната пречистеност на мъжа.