Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Направи си чай. По бакърения чайник на огнището се отразяваха и блещукаха малки златисти пламъчета. В меката светлина, докато огънят пукаше и плетеше дантелени сенки, тя като че ли очакваше нещо. Може би си мислите, че щом е така променена, така спокойна и доволна от участта си, сигурно има вести от или за Чарлс. Но не, нито дума. И аз не възнамерявам да се ровя в душата й, докато седи с вперен в огъня поглед, както не го направих и тогава, когато в тихата нощ на Малборо Хаус от очите й бликнаха сълзи. След малко се изправи, отиде до скрина и извади от едно от горните чекмеджета чаена лъжичка и чашка без чинийка. Сетне пак седна на масата, наля си чай и разви последния пакет. Беше малък пирог с месо. Започна да го яде, и то без каквато и да е изисканост.

Втората официална среща на Чарлс с бащата на Ърнестина съвсем не бе така приятна, както първата, макар съвсем не по вина на мистър Фрийман. Въпреки скритата си неприязън към аристократите — „само търтеи“ — във външните си изяви той бе сноб. Да преуспява в търговията и да изглежда джентълмен във всичко, за него бе еднакво важно и той живееше с убеждението, че е безупречен джентълмен. Може би само прекаленото старание да се покаже такъв издаваше известна вътрешна неувереност.

Не им беше лесно на подобни новобранци в редиците на едрата буржоазия. Те се чувстваха пришълци в обществото, но, от друга страна, много добре знаеха, че командват парада в света на търговията, който им принадлежеше. Някои купуваха имения и се мъчеха да възприемат начина на живот и маниерите на истинските провинциални аристократи — защитна окраска, с която криеха произхода си. Други — като мистър Фрийман — се опитваха да преосмислят понятието „джентълмен“. Мистър Фрийман имаше разкошна къща сред боровите гори на графство Съри, но жена му и дъщеря му прекарваха там много повече време от него. Той беше нещо като предшественик на днешния богат бизнесмен, който работи в града, а живее вън от него, макар че Фрийман напускаше Лондон единствено в неделни дни и обикновено само през лятото. За разлика от съвременния си двойник, който бяга от града, за да играе голф, да сади рози, да пиянства и изневерява, мистър Фрийман се увличаше от по-сериозни неща. И наистина „Печалба и Благоразумие“ (в този именно ред) биха могли да се смятат за неговия девиз в живота. Той бе забогатял благодарение на големите социално-икономически промени, настъпили между 1850 и 1870 година — когато центърът на тежестта се бе преместил от фабриката към магазина, от производителя към потребителя. Първата мощна вълна на масово потребителство се отрази много добре на счетоводните му тефтери; и като че за компенсация — и по подобие на някогашните търговци пуритани, които също предпочитаха да ходят на лов за грешници вместо за лисици — той бе станал крайно благоразумен и благочестив в личния си живот. Както някои магнати в наше време колекционират произведения на изкуството или покриват с красивата патина на филантропията значителни капиталовложения, така и мистър Фрийман вложи солидни суми в Обществото за разпространяване на християнското учение и подобни войнстващи благотворителни дружества. Според съвременните ни представи неговите чираци, помощници и прочее подчинени живееха и биваха експлоатирани по нечовешки начин; но за 1867 предприятието на Фрийман бе едно от най-напредничавите, истински образец за останалите. Когато се преселеше на небето, той щеше да остави след себе си доволна и честита работна сила и наследниците му щяха да ползват благата на неговото дело.

Беше сериозен човек с вид на училищен директор и с будни сиви очи. Проницателният му поглед бе способен да накара всеки, към когото се насочи, да се чувства като преоценена стока. Съобщението на Чарлс обаче той изслуша без следа от вълнение, а само вглъбено кимна, щом той приключи с обясненията. Настъпи мълчание. Разговорът се водеше в кабинета на мистър Фрийман в къщата на Хайд Парк. Нищо в него не издаваше професията му: лавици с еднакво подвързани томове, които внушаваха подобаваща строгост; бюст на Марк Аврелий (или може би лорд Палмерстън в банята си?); две-три големи, но неясни гравюри — трудно беше да се определи дали изобразяваха карнавали или битки, — които все пак успяваха да създадат впечатлението за някаква първобитна недодяланост, безкрайно далеч от сегашната обстановка.