Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Чувайки това красиво сравнение, Чарлс се почувства като Исус Назарянина, изкушаван от сатаната. Та нали и той се бе лутал в пустинята, поради което предложението изглеждаше още по-съблазнително. Но Чарлс беше джентълмен, а джентълмените не се занимават с търговия. Потърси начин да го каже, но не намери думи. В деловия разговор нерешителността е признак на слабост. Мистър Фрийман се възползва от случая.

— Никога няма да се съглася с вас, че всички ние сме произлезли от маймуните. Това е скверна идея. Мислих обаче доста върху някои от нещата, които казахте по време на малкия ни спор. Бих искал да повторите думите си за… как беше… за целта на онази теория на еволюцията. Видовете трябва да се променят…

— За да оцелеят. Трябва да се приспособяват към промените в заобикалящата ги среда.

— Точно така. Това вече го вярвам. Аз съм двадесет години по-стар от вас. Освен това съм прекарал живота си при условия, в които, ако човек не се променя — и то много гъвкаво — съобразно с изискванията на времето си, няма да оцелее. Ще фалира. Времената се менят, нали разбирате. Живеем във велика епоха на прогрес. А прогресът е като буен кон. Или го яздиш, или те мята. Опазил ме Бог да твърдя, че да бъдеш джентълмен не е достатъчна цел в живота. Или че не би могла да бъде. Но нашата епоха е епоха на дела, Чарлс, на велики дела. Може да кажете, че тези неща не ви засягат… че сте над тях. Но запитайте се дали всъщност не трябва да ви засягат. Ето какво исках да ви предложа. Размислете. Още няма нужда да взимате решение. Няма никаква нужда. — Той млъкна за малко. — Но няма да отхвърлите идеята просто така, нали?

Чарлс вече наистина се чувстваше като преоценена стока, във всяко отношение жертва на еволюцията. Твърде лесно се събудиха старите съмнения за безсмислието на живота му. Сега разбра какво всъщност мисли Фрийман за него: че е безделник. И какво му предложи: да заслужи зестрата на жена си. Искаше му се да прояви сдържана хладина, но в гласа на Фрийман, под настойчивостта, имаше топлина, роднинско чувство. На Чарлс му се струваше, че след като цял живот се е движил сред ведри хълмове, сега е стигнал до необятна пустиня — но за разлика от по-прочутия поклонник 52 52 Става дума за алегоричния роман „Пътят на поклонника“ от Джон Бъниън. — Б.пр. той съзираше там долу само Дълг и Унижение, съвсем не Щастие или Възход.

Направи усилие да погледне в тези чакащи и проницателни търговски очи.

— Признавам, че съм малко затруднен.

— Не искам нищо друго, освен да помислите по въпроса.

— Непременно. Разбира се. Най-сериозно ще помисля.

Фрийман стана и отвори вратата.

— Боя се, че ви предстои още едно изпитание — усмихна се той. — Мисис Фрийман ни чака и няма търпение да чуе най-новите клюки от Лайм.

След малко двамата мъже крачеха по широк коридор към просторното стълбище, отвеждащо до внушителния салон на къщата. В него едва ли имаше нещо, което да не отговаря на най-добрия тогавашен вкус. При все това, докато слизаха по стълбите към чакащия лакей, Чарлс се почувства някак дълбоко унижен, като лъв в клетка. Внезапно го прониза остра и болезнена обич към Уинсиът, към „отвратителните“ стари картини и мебели; към миналото му, сигурността му, неговия savoir vivre 53 53 Начин на живот (фр.). — Б.пр. . Абстрактната идея за еволюцията беше пленителна, но от осъществяването й лъхаше не по-малко бляскава пошлост, отколкото от позлатените коринтски колони, обрамчили вратата, на чийто праг, той и мъчителят му поспряха за миг. „Мистър Чарлс Смитсън, госпожо.“ Те влязоха.

Когато Чарлс най-сетне се озова на широките стъпала пред дома на семейство Фрийман, уличните лампи вече светеха в прохладния сумрак. Над улицата се стелеше лека мъгла, смес от уханието на пролетна зеленина и вездесъщите лондонски сажди. Чарлс вдъхна дълбоко познатия възкисел мирис, реши да върви пеша и освободи файтона, повикан за него.

Без ясно определена цел, той тръгна покрай оградата на Хайд Парк по посока на клуба си в Сейнт Джеймс. Само три седмици по-късно под ужасения поглед на доскорошния му събеседник същата тежка желязна ограда бе съборена от тълпата и това ускори приемането на великия законопроект за избирателната реформа. После свърна по Парк Лейн, но тя се оказа досадно задръстена. В средата на викторианската епоха тези задръствания бяха не по-малко зло, отколкото в наше време, и дори бяха много по-шумни, тъй като колелата на файтоните и каляските имаха желязна обковка, стържеща по гранитните павета. Ето защо, избрал според него най-късия път, Чарлс се гмурна в самото сърце на Мейфеър. Мъглата се сгъсти — не чак дотам, та да заличи всичко пред погледа, но достатъчно, за да придаде малко призрачен вид на онова, покрай което Чарлс минаваше; сякаш той бе гост от друг свят, един Кандид, който приема нещата точно така, както са му поднесени; човек, внезапно изгубил чувството си за хумор.