Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

След малко стигна до железарско магазинче и застана отвън, вперил поглед през прозорчето към тезгяха, където железарят, в памучна престилка и с бомбе, броеше свещи на едно десетгодишно момиченце, което, вдигнало към него очи, вече протягаше петаче със зачервените си пръстчета.

Търговия. Сделки. Чарлс се изчерви, като си спомни какво му бяха предложили. Сега разбра, че предложението бе оскърбително, в дъното му се таеше презрение към неговата класа. Фрийман би трябвало да знае, че той никога нямаше да се заеме с търговия, нямаше да стане магазинер. Трябваше хладно да отхвърли предложението още начаса, но мигар можеше, нали цялото му състояние щеше да дойде именно от този източник. И така, стигаме до същинската причина за негодуванието на Чарлс; чувството, че сега е купен съпруг, зет марионетка. Нищо, че такива бракове бяха традиция в неговата класа; традицията произлизаше от времето, когато бракът по сметка бе обществено приет делови договор, в който нито от съпруга, нито от съпругата се очакваше да зачитат нещо повече от главното му условие: пари срещу положение. Но сега бракът бе станал целомъдрен и свещен съюз, християнски ритуал в името на чистата любов, а не на чистата облага. Дори да не му липсваше необходимият цинизъм, за да направи опит, той знаеше, че Ърнестина никога не би допуснала любовта да стане второстепенна основа на брака им. Тя винаги щеше да държи на любовта му, и само на нея. А оттук следваха и другите задължителни условия: да й бъде благодарен за парите и морално изнуден да приеме съдружието.

Сякаш съдбоносно омагьосан, той стигна до един ъгъл. В края на тъмна странична улица се издигаше осветена фасада. Мислеше, че би трябвало вече да е близко до Пикадили; но този златен дворец в дъното на мръсно-кафявата бездна се падаше от северната му страна и той осъзна, че е загубил чувството си за ориентация и се е озовал на Оксфорд Стрийт… и то — по фатално съвпадение — точно на онази част от Оксфорд Стрийт, заета от големия магазин на Фрийман. Привличан като от магнит, той се упъти към него и излезе на Оксфорд Стрийт, така че пред очите му се показа в цялата си дължина опасаният от жълти светлини гигант (стъклата на витрините му — претрупани с дантели, дрехи, топове плат — наскоро бяха сменени по новата мода). Някои от колоните и украсата, с модерните си анилинови цветове, като че боядисваха самия въздух наоколо — бяха толкова ярки, толкова парвенюшки. Върху всеки предмет стоеше бялото етикетче с цената. Магазинът още беше отворен и хората влизаха и излизаха. Чарлс се опита да си представи, че и той минава през вратата, но не му се удаде. По-скоро би се поставил на мястото на просяка, свит до входа пред него.

Магазинът не само че вече не беше онова, за което го бе смятал досега — тъпа шега, златна мина в Австралия, място, което едва ли съществува в действителност. Сега той се разкриваше в цялата си мощ: огромна машина, бегемот, който стои и чака да погълне и смели всичко що му се изпречи. Дори тогава мнозина мъже биха се почувствали на седмото небе, ако можеха да застанат там с мисълта, че лесно могат да притежават огромната сграда, и други като нея, заедно с цялото й злато и мощ. А Чарлс, спрял на тротоара отсреща, затвори очи, като че се надяваше да я заличи завинаги.

В отрицателното му отношение безспорно имаше нещо недостойно — чист снобизъм и покорство пред мнението и влиянието на прадедите му, които сякаш го наблюдаваха. Имаше и известна доза мързел: страх от работа, от ежедневни задължения, от съсредоточаване върху дребни неща. Имаше и малодушие — защото Чарлс, както вече сигурно сте забелязали, се боеше от другите човешки същества и особено от онези, които принадлежаха към по-низшите класи. Повдигна му се при мисълта, че може да има нещо общо с тези сенки, които виждаше да се тълпят пред витрините, да влизат и излизат през вратите отсреща. Не, това бе невъзможно. В отказа му все пак имаше и един-единствен благороден елемент: чувството, че печеленето на пари не осмисля живота. Той никога не би могъл да бъде Дарвин или Дикенс, нито велик творец, нито учен; в най-лошия случай би бил дилетант, търтей или какъвто щете, човек, който оставя другите да работят, а сам не допринася с нищо. Но това „нищо“ го накара за миг да изпита странно самоуважение, чувството, че в избора да бъде „нищо“ — да няма нищо, освен бодли — е последното спасение за един джентълмен; едва ли не последната му свобода. И съвсем ясно го осени мисълта: „Ако някога стъпя на това място, с мен е свършено.“