Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

Два часа минаха в такива разговори… и с помощта на още две бутилки шампанско, втора купа пунш, и блюда с котлети и бъбречета (тримата джентълмени се бяха преместили в ресторанта), които изискваха да бъдат обилно полети с бордо, а то на свой ред налагаше промивка с една-две кани портвайн.

Сър Том и синът на епископа бяха професионални пиячи и изпиха повече от Чарлс. Към края на втората кана те изглеждаха по-пияни от него. Но докато Чарлс бе трезв само на вид, те пък бяха пияни само на вид, както се разбра, щом тръгнаха да излизат от ресторанта, за „малка разходка из града“, по не съвсем ясните думи на Том. От тримата само Чарлс едва се държеше на крака. Не беше чак толкова пиян, че да не се притеснява; струваше му се, че вижда върху себе си критичните сиви очи на Фрийман, при все че в този клуб никога не биха допуснали човек, така тясно свързан с търговията.

Помогнаха му да си сложи пелерината, подадоха му шапката, ръкавиците и бамбуковия бастун; и когато се намери навън, на въздух — мъглата се бе разнесла, но бе влажно, — той се вторачи в герба върху вратата на личната карета на сър Том. Мисълта за Уинсиът подло го прониза отново, после гербът се люшна към него. Сграбчиха го под мишница и след миг той се озова седнал до сър Том срещу сина на епископа. Не бе чак толкова пиян, че да не забележи как двамата му приятели си смигнаха, но достатъчно пиян, за да се запита какво означава това. Каза си, че му е все едно. Беше доволен, че е пиян, че всичко плуваше във въздуха, че отминалото и предстоящото нямаха никакво значение. Имаше голямо желание да разкаже и на двамата за мисис Бела Томкинс и Уинсиът, но и за това не бе достатъчно пиян. Джентълменът си е джентълмен дори когато е сръбнал. Обърна се към Том:

— Том… Том, стари приятелю, щастливец си ти, дявол те взел.

— И ти, Чарлс, момчето ми. Всички сме щастливци.

— Къде отиваме?

— Където всички щастливци отиват нощем да се повеселят. Нали, Нат?

Настъпи мълчание и Чарлс се опита да разбере в каква посока горе-долу се движат. Този път не видя второто смигване между двамата. Но постепенно проумя смисъла на многозначителните думи в последното изречение на сър Том. Той запита сериозно:

— „Да се повеселят“ ли каза?

— Отиваме при старата мама Терпсихора, Чарлс. На поклонение пред олтара на музите, не се ли сещаш?

Чарлс впери очи в ухиленото лице на епископския син.

— Олтар ли?

— Така да се каже.

— Метонимия. Все едно да кажеш Венера вместо puella 56 56 Момиче (лат.). — Б.пр. — намеси се синът на епископа.

Чарлс го погледна учудено и изведнъж се засмя.

— Отлична идея.

После отново се загледа мрачно през прозорчето. Чувстваше, че трябва да спре каретата и да им пожелае лека нощ. За миг главата му сякаш се избистри — той си спомни с какво име се ползваха двамата. Сетне, незнайно отгде пред него изплува лицето на Сара: с притворени очи, сведено към неговото, целувката… много шум за нищо. Разбра каква е причината за всичките му терзания: нуждаеше се от жена, от блудство за последен път, така както понякога се нуждаеше от очистително. Погледна към сър Том и сина на епископа. Първият се бе излегнал назад в ъгъла си, вторият бе опънал крака на седалката. Цилиндрите и на двамата се бяха килнали. Този път си намигнаха и тримата.

Скоро каретата им бе притисната в потока файтони, отправили се към онзи квартал на викторианския Лондон, който нарочно изпуснахме от нашето описание на епохата: квартал на заведения (по-скоро места за срещи, отколкото игрални зали), на кафенета, в които се танцуваше, ориенталски пушални по главните улици (Хеймаркет и Риджънт Стрийт) и безброй публични домове в съседните пресечки. Минаха покрай прочутото магазинче за стриди в Хеймаркет („Раци, стриди, маринована и пушена сьомга“) и не по-малко прославената лавка за картофи „Принц консорт“, чийто собственик — „Хана“, истинският крал на всички продавачи на пържени картофи в Лондон — стоеше зад висок месингов тезгях с алена покривка, който изпълваше цялата витрина. Край тях се нижеха (синът на епископа извади лорнета си от шагреновата калъфка) кралиците на нощта — прочути куртизанки в каретите си и поевтини проститутки, които обикаляха по тротоара: свенливи дребнички галантерийни продавачки с млечнобели личица и мъжкарани с червендалести от брендито бузи. Порой от багри… моди… — тук бяха позволени невъобразими неща. Жени, облечени като парижки лодкари с бомбета и панталони, като моряци, като синьорити, като сицилиански селянки: сякаш всички трупи от стотиците долнопробни кафенета наоколо се бяха изсипали на улицата. Още по-долнопробна бе клиентелата: също толкова много мъже, които, с бастун в ръка и пура в уста, оглеждаха тазвечерните звезди. А Чарлс, макар и да съжаляваше, че е пил толкова, та всичко му се виждаше двойно, намираше гледката възхитителна, весела, пълна с живот и преди всичко — нефриймановска.