Джон Фаулз - Грешницата от Лайм Риджис (Прелъстената от френския лейтенант)

В покрайнините на този район можеше да се види улица с терасовидно разположени къщи от осемнадесети век. В началото от тях несъмнено се е разкривала красива гледка към реката. После бяха изникнали складове, които закриха гледката; сега къщите очевидно бяха загубили вяра в своята елегантност. Боята по дървените греди се бе изтрила, покривите им се бяха схлупили, вратите — разсъхнали. В една-две от тях все още живееха семейства, но петте къщи в средата на улицата — всичките еднакво боядисани в лющеща се кафява боя, осквернила първоначалния им керемиден цвят — бяха обявени с дълга дървена табела над средната врата за „Семеен пансион на Ендикот“. Неговата собственица и управителка (както съобщаваше на минувачите същата дървена табела) беше мисис Марта Ендикот, за която може да се каже, че се отличаваше главно с абсолютната си липса на любопитство към клиентелата. Тя бе типична жена от Девън, сиреч не искаше да знае за гостите си нищо друго, освен това колко пари ще й донесе престоят им. Тъкмо по този белег тя определяше хората, които влизаха в малката й канцелария встрани от антрето: за десет шилинга, за дванадесет шилинга, за петнадесет шилинга и така нататък. Цените на стаите бяха за една седмица. Онези, които са свикнали всяко позвъняване в модерен хотел да им струва петнадесет шилинга, не трябва да смятат нейния хотел за евтин. Наемът за малка къщичка по онова време беше обикновено един-два шилинга на седмица. Много прилични къщи в Екситър можеха да бъдат наети за по шест-седем шилинга, а десетте шилинга на седмица за най-евтината стая причисляваха „Семейния пансион на Ендикот“ към отбраните хотели ако не на друго основание, то поне по алчността на собственицата му.

Сивата вечер преваля в нощ. Двата газови фенера на отсрещния тротоар вече са запалени от фенерджията с дългия прът и осветяват кирпичените стени на склада. Няколко от стаите на хотела също светят: по-силно на първия етаж, по-меко на горния, понеже, както в повечето викториански жилища, се смяташе за твърде скъпо да се прокарват тръби за газ до горните етажи; там още се използваха газени лампи. През един от прозорците на долния етаж, точно до входната врата, се вижда самата мисис Ендикот, която седи на масата до малка печка с въглища, задълбочена в библията си, тоест в счетоводния тефтер; а погледнем ли диагонално до най-горния етаж на последната къща вдясно, ще видим полутъмен прозорец, чиито морави завеси още не са спуснати — типичен пример за цената дванадесет шилинга и половина — само че този път имам предвид стаята, а не клиента.

Всъщност това са две стаи: малка всекидневна и още по-малка спалня, които в началото на века са представлявали една-единствена стая с прилични размери. Тапетите по стените са на неопределени шарки от ситни тъмнокафяви цветчета. Има протрит килим, кръгла трикрака маса с покривка от тъмнозелена дамаска, на чиито ъгли някой очевидно е правил първите си опити да бродира; две неудобни кресла с прекалено много дърворезба, облечени с изтрит плюш, и тъмнокафяв скрин от махагон. На стената — пожълтяла щампа от гравюра на Чарлс Уелси и много лош акварел на Катедралата и Екситър, неохотно придобит преди няколко години вместо част от наема, който дължеше една дама в затруднено материално положение.

Инвентарът на стаята се изчерпваше с инструментите за камината, зад чиято решетка рубиненият блясък на жарта вече гаснеше. Един-единствен детайл разведряваше оскъдната обстановка: бялата мраморна рамка на камината от края на осемнадесети век с грациозни нимфи и рогове на изобилието, пълни с цветя в горния си край. Класическите черти на нимфите може би винаги са загатвали лека изненада, която сега особено изпъкваше, сякаш виждаха какви ужасни промени са настъпили в културата на страната за сто години. Родени в уютна, облицована с борово дърво стая, сега те се намираха в мрачна килия.

Ако можеха, те сигурно щяха да въздъхнат от облекчение, когато вратата се отвори и на прага се очерта силуетът на отсъствалата досега наемателка на стаята — с необичайно по кройка палто, черно боне, виолетовосиня рокля с малка бяла якичка… но Сара пристъпи вътре бързо, почти с нетърпение.

Това не бе първата й вечер в „Семейния пансион на Ендикот“. Ето как бе попаднала тук няколко дни по-рано. Когато учеше в Екситър, момичетата се шегуваха, че ендикотовци са народили толкова много деца, та им е необходим цял хотел, за да се съберат. Сара се бе озовала при „Кораба“, където беше последната спирка на омнибусите от Дорчестър. Куфарът й, пристигнал предния ден, я чакаше. Един носач я попита къде отива. За миг тя изпадна в паника. Нищо друго не й дойде наум, освен смътния спомен за онази шега. Нещо в изражението на носача, когато чу името на хотела, изглежда й подсказа, че не е избрала най-доброто място за отсядане в Екситър. Но той нарами багажа й без възражения и тя го последва през града към района, който вече споменах. Хотелът не й хареса на вид; в спомените й (всъщност тя го бе виждала само веднъж) той беше по-приветлив, по-представителен, по-открит… но нисшият няма право да придиря. Макар че бе пристигнала сама, това не направи особено впечатление и тя малко се поуспокои. Предплати наема за една седмица, което очевидно беше достатъчна препоръка. Бе възнамерявала да наеме най-евтината стая, но като разбра, че за десет шилинга се предлага само едно помещение, а за още половин крона — едно и половина, промени решението си.